Тема 9 по история: Българското национално-църковно движение през Възраждането

Съдържание
Начален етап на борбата за национална църква (20-те-40 г. на XIX в.)

След падането на България под османска власт е ликвидирана Търновската патриаршия. През 1453 г. диоцезът й е присъединен към диоцеза на Цариградската патриаршия. Част от българските земи влизали в състава на Охридската българска архиепископия, чиито клир обаче бил елинизиран още през XIII и XIV в. През 1767 г. Охридската архиепископия и Печката сръбска патриаршия (в 1766 г.) били ликвидирани и всички български земи преминали под ведомството на цариградския патриарх. Цялото православно население на империята е обединено под названието рум миллет (гръцки народ).

Още през XVII в в Цариград се оформила силна великогръцка групировка с център квартала Фенер и Патриаршията, която обединявала т. нар. фанариоти-висши духовници, заможни търговци, османски сановници от гръцки произход, които имали претенции за произход от византийската аристокрация. Фанариотски князе дори управлявали през XVIII в. в зависимите от Портата Дунавски княжества. Сред фанариотите възниква и се оформя и прочутата "мегали идея" - за възстановяване на Византия и елинизация на всички православни християни в Османската империя посредством църквата и просветата на гръцки език.

В България през XVIII в. съществували известни предпоставки за реализация на мегали идеята, главно в южните и приморските области със смесено население и сред по-заможното градско население. Като цяло обаче българският народ имал негативно отношение към фанариотското гръцко духовенство поради грабителската му данъчна политика и сътрудничеството му с турските власти. На много места била съхранена и славянската църковна традиция. Фанариотите не били обичани и в самата Гърция, поради туркофилските им прояви и неслучайно след създаването на независимото Гръцко кралство през 1830 г там била учредена самостоятелна Еладска църква, която била независима от Цариградската патриаршия.

Още Паисий и Софроний развиват идеята за възстановяване на автокефалната Българска патриаршия и отхвърляне на духовния гнет на фанариотите. Открити действия срещу гръцкото духовенство започват обаче през 20 г. на XIX в. Първият сериозен конфликт избухва във Враца през 1823-24 г., когато местните първенци, водени от Димитраки Хаджитошев искат замяната на врачанския епископ Методий с българина архимандрит Гаврил Бистричанин, живеещ в Букурещ. През 1827 г. обаче поради интригите на гръцкото духовенство Димитраки Хаджитошев бил осъден на смърт и екзекутиран във Видин.

Подобен конфликт избухва и в Скопската епархия. Тук недоволното население е водено от местния първенец хаджи Трайко Рекали и иска за владика протосингел Димитър "чист от старите българи българин".Едва през 1832 г. конфликтът позатихнал, защото новият владика Гаврил, макар и грък, поел обещание да се съобразява стриктно с волята и желанията на местното население. Подобни сцени се разиграли и в Самоковска и части от Търновска епархии.

В края на 30 - те години на XIX в. обаче започва мощно движение срещу гръцкото духовенство в обширната Търновска епархия, която била считана и за особена екзархийска област, като спомен от някогашния й патриаршески статус. Повод за това движение дала бруталната политика на митрополит Панарет Търновски (1838-1840)- грък от Мала Азия, който се отнасял с грубо пренебрежение към българското си паство.

Водач на движението бил популярният хилендарски монах Неофит Бозвели (1785-1848), който от 1836 г. започва агитация срещу гръцката духовна власт в северната част на епархията. През 1839 г., той оглавил и делегация в Цариград, но Патриаршията успяла да наложи отново грък- митрополит- Неофит Византиос. За негов протосингел бил назначен българинът Неофит Бозвели. Твърде скоро конфликтът пламнал отново с пълна сила и Неофит Бозвели бил заточен в Атон (1841).

През 1844 г. след края на заточението си Неофит Бозвели пристига в Цариград, където вече имало многобройна и будна българска колония (около 40 000 души), оглавена от видни фамилии като Тъпчилещови, Хаджимавридови, Моравенови и др. Сред тях вече била популярна идеята за независима българска църква.

Пръв съмишленик и най-близък съратник на Н. Бозвели става младият духовник Иларион Макариополски. Той е роден през 1812 г. в Елена, а през 1831 г. става монах в Хилендар. От 1841 г. се установява в Цариград, като прави опити да замине за Русия за да продължи образованието си. По самостоятелен път Иларион Макариополски стигнал до идеите на Н. Бозвели за църковно и национално обособяване. Двамата установили връзка и с Михаил Чайковски (Садък паша)-полски националреволюционер, който бил представител на парижкия Полски комитет в Цариград. Именно той насърчил двамата българи да подготвят меморандуми до Портата по Българския църковен въпрос, тъй като знаел, че Русия е против националното обособяване на православните християни извън рамките на Цариградската патриаршия и смятал, че това би отслабило нейното влияние на Балканите.

Бозвели подготвил меморандум, в който наблегнал именно на този аспект от проблема. Той изтъкнал, че Русия е защитник на единството на православието в рамките на Цариградската патриаршия, с оглед на своите интереси на Балканите и в зоната на Проливите. Изложението на Макариополски било по- умерено в тази насока и затова не било прието така благосклонно от Портата. И двамата обаче включили някои ключови искания - архиереи от българска народност, народни училища, собствена църква в Цариград, съставяне на българска комисия към Портата и т. н. Като духовни лица подведомствени на патриарха Бозвели и Макариополски не можели да включат искания за църковна автономия, поне в тази ранна фаза на национално-църковното движение.

В началото на 1845 г. османските власти свикали църковен събор, който да обсъди тeзи искания. Те били подкрепени само от делегатите на Русе, Шумен, Ниш и Самоков. Патриаршията обаче оценила влиянието на двамата български духовници и се опитала да ги спечели на своя страна. Те се ориентирали към единодействие с будната цариградска колония, от която били упълномощени да я представят пред Портата и Патриаршията по всички верски въпроси. Фанариотите, подкрепени от руския посланик в Цариград Титов постигнали заточаването на Неофит Бозвели и Иларион Макариополски в Атон. Бозвели умрял по време на това повторно заточение през 1848 г.

Идеята за построяване на български храм в Цариград обаче била подета от цариградските българи, водени от Александър Екзарх и Никола Сапунов. Намесил се и княз Стефан Богориди- внук на Софроний Врачански, който макар и да влязъл във фанариотското съсловие, запазил ясно българско самосъзнание. Той подарил на българската община свой имот в квартала Фенер и издействал ферман за изграждането на български храм. Така на 9.10.1849 г. била тържествено осветена българската църква "Св. Стефан". За неин архиерей бил назначен Стефан Ковачевич от Призрен , макар че общинарите искали този пост да бъде зает от Неофит Рилски или Иларион Макариополски. През 1851 г била официално учредена и българската църковна община в Цариград, която се налага като координиращ център на национално- църковното движение в следващите години.

Национално-църковното движение през 50-те години на XIX в. Намесата на Великите сили в Българския църковен въпрос

Събитията в Цариград имали широк отзвук и в част от българските епархии. Още през 1846 г., когато султан Абдул Меджид посетил Търново, населението на епархията официално изразило своето негодувание от митрополит Неофит Византиос и искало за владика българин. Неофит даже бил временно отстранен (1846-1848 г.), но в крайна сметка възстановил позициите си в Търново. Въпреки това водачите на антифанариотското движение в севернобългарските епархии- фамилията Хаджитошеви, Пeтко Рачов Славейков и др. успели да постигнат назначаването на владици от българска народност във Враца и Ловеч (1852 г.). Отстранен бил и видинският гръцки владика Венедикт.

Остри конфликти между владиката Дели Матей и българското паство се разгорели и в Самоковската епархия. Най-остри били обаче сблъсъците в Търновска и Пловдивска епархия, където гъркоманите (тоест привържениците на Патриаршията) били многобройни и добре организирани. Все пак през 1857 г. почти едновременно били отстранени окончателно търновският митрополит Неофит Византиос и пловдивският владика Хрисант. По-ограничени били вълненията в Охридската, Одринската и Софийската епархии.

Броженията в епархиите с българско мнозинство предизвикали вниманието на Великите сили върху българските искания. Франция още от 40 - те години проявява интерес към този проблем, върху който спират вниманието дейците на Полския комитет на княз Адам Чарториски в Париж. Според тях българо- гръцките църковни разпри трябвало да бъдат използвани умело за отслабване на руското влияние на Балканите. След заточаването на Неофит Бозвели и Иларион Макариополски, връзките на българското националноцърковно движение с М. Чайковски и Източната агенция на Полския комитет обаче отслабнали. През 1849 г. на Портата бил представен френски проект за църковна автономия на българските епархии. Портата отхвърлила този проект, с мотива, че една независима българска патриаршия, която може да се обвърже с Русия би била много по- опасна, отколкото Гръцката цариградска патриаршия, която била еднакво обвързана с Русия и Портата и можело да бъде лесно държана под контрол. Така Франция постепенно се ориентирала към идеята за частични реформи в рамките на Патриаршията. Подобно е становището на Англия, която на този етап основно се интересува от протестантската пропаганда в Леванта и се стреми да противодейства на католическата пропаганда, подкрепяна от Франция и Австрия.

Русия поддържала идеята за единството на православните в рамките на Патриаршията и била категоричен противник на българските искания. Тази позиция била твърдо отстоявана от посланика и в Цариград Титов. В навечерието на Кримската война обаче се почувствала известна еволюция в руската позиция- вече се говори за нуждата от известен компромис и формиране на русофилска интелигенция сред българите.

След разгрома на Русия в Кримската война, в Цариградската българска община се оформя едно крайно течение, което настоява за по- рязка конфронтация с Патриаршията и руската дипломация. Хатихумаюнът от 1856 г. също давал известни юридически основания за българските искания. Веднага след излизането му Цариградската българска община подала адрес до Портата със следните искания:
  1. Българският народ да си избере един духовен и един светски началник.
  2. Българско съдебно самоуправление.
  3. В българските провинции да се назначи български подуправител.
Тази инициатива била подкрепена и от българската емиграция в Дунавските княжества и в Русия.

В началото на 1857 г. в Цариград се събират и 40 делегати от най - големите български епархии. Успоредно с това се организират мощни протестни акции в епархиите, които водят от отстраняването на Хрисант Пловдивски и Неофит Византиос, митрополит Търновски. Патриаршията реагирала много остро на тези събития. Портата реагирала по-скоро сдържано, стремейки се да извлече максимална изгода от гръко- българския конфликт. През 1858 г. по нейна заповед е свикан смесен събор, в който от 45 делегати само трима са българи (х. Николи Минчооглу от Търново, Георги Стоянов Чалъкоглу от Пловдив и Илия Петров от Видин). Присъства, но като османски сановник и княз Стефан Богориди. Въпреки пълното надмощие на гърците на този т. нар. Патриаршески събор, хаджи Николи съумял да изложи искането за възстановяване на независимите Търновска патриаршия и Охридска архиепископия.

В епархиите обаче надмощието на българите било пълно. Особено остър сблъсък се очертал в Пловдив, където водач на "гръцката партия" бил Георги Цукала - един от идеолозите на мегали идеята в Румелия. На 20.12. 1859 г. в пловдивската църква "Св. Богородица" се стига до открит сблъсък между българи и гърци, като последните поради своята малобройност са отблъснати. Владиката Паисий, по произход албанец, взема българска страна и по- късно става деец на Екзархията. Така в Търновска и Пловдивска епархия властта на Патриаршията фактически е елиминирана.

В началото на 1860 г. в редица български градове населението отказва да приеме за владици, дори и българи, назначени от Патриаршията, което е нов момент. Особено драстични са събитията в Поленинската епархия, с центрове Кукуш и Дойран. Местните българи още през 1858 г. приемат временно уния с Римската църква и я отхвърлят едва след като за владика е назначен исканият от тях български духовник Партений Зографски. На 16.2.1860 г. Патриаршеският събор бил закрит без никакви позитивни резултати. В гръцкия печат се развихрила силна антибългарска кампания. Това ускорило разривът.

Българският Великден. Национално- църковното движение през 60 -70 г. на XIX в. Създаване на Екзархията
Около 1860 г. в национално- църковното движение окончателно се оформят две течения - на "младите"(крайните) и на "умерените". Постепенно и двете течения обаче достигнали до извода, че са необходими по-решителни действия срещу Патриаршията. През март 1860 г. водачите на Цариградската община и на национално- църковното движение-Иларион Макариополски, Найден Геров (тогава руски консул в Пловдив), Тодор Бурмов, Йосиф Дайнелов и др. подават нова петиция до Портата с искания за църковна автономия и вземат решение за официално скъсване с патриарха.

На 3.4. 1860 г. (Великден) по време на тържествената служба в храма "Св. Стефан" Иларион Макариополски заменил името на патриарха с името на султана и "всякое епископство православних". Портата реагирала сдържано на този акт, оценявайки, че зад него стоят милиони българи. Скъсването с Патриаршията било вече неминуемо, а Българският църковен въпрос навлязъл в нова решителна фаза. В него все по-активно се намесват Великите сили и Римската църква, която се надявала да привлече българския народ към уния.

Портата имала интерес този конфликт да тлее дълго, а евентуалното отклонение на българите от православието можело да ограничи още повече руското влияние на Балканите. От друга страна османската власт не желаела да бърза с изграждане на една общобългарска национална институция, каквато би била една автономна Българска църква.

Особена активност проявяват Папството и Франция, които обединяват усилията си за покатоличване на българите - "схизматици" (разколници- термин, с който непокорните общини и епархии са назовавани от Патриаршията). Католическата пропаганда на Балканите се ръководи от папския легат в Цариград архиепископ Брунони. Друг важен център била лазаристката френска мисия в Солун, а също и старите католически мисии в Одрин, Пловдив и Никопол, водени от полски и италиански монаси и подкрепяни от Франция и Австрия. Униатската идея била прегърната и от група български дейци между които най-важна роля играе Драган Цанков. Той е роден в Свищов през 1828 г. Учи в Одеса, Киев и Виена. От 1855 г. се установява в Цариград и се свързва с лазаристите, под чието влияние тайно приема католицизма и униатската идея. От март 1859 г. Цанков издава вестник "България", в който остро напада Патриаршията и Русия, а след Великденската акция започва открита пропаганда на униатството и увлича след себе си голям брой цариградски българи между които Тодор Икономов, д-р Миркович и др. видни дейци на църковното движение.

На 18.12.1860 г. е основана Българоуниатската църква, чиито глава става архимандрит Йосиф Соколски. През март 1861 г. той, придружен от Др. Цанков и други униатски водачи посещава Рим и е ръкоположен за архиепископ. Портата официално признава отделен "булгар католик миллет" различен от православния "рум миллет". По същото време православните водачи на църковното движение Иларион Макариополски и Авксентий Велешки били заточени.

До 1863 г. униатското движение обхваща доста големи градове в България като Стара Загора, Свищов, Пловдив, Търново, Скопие и др. Особено силно е то в Кукуш, Гевгели, Енидже Вардар и други селища на Битолския и Солунския вилает, където борбата с Патриаршията била изключително трудна. Успехите на униатите били обаче мимолетни. Срещу тях се обединили православните водачи на църковното движение, групирани около "Цариградски вестник", Раковски чрез своя "Дунавски лебед" и руската дипломация, която била силно обезпокоена от бързото увеличаване на униатите.

През лятото на 1861 г. при ненапълно ясни обстоятелства от Цариград изчезва Йосиф Соколски, който доживява дните си в манастир до Киев. Това води до незабавен отлив от унията. В Цариград униатите от 14000 души намаляват до 2000. В България по-големи униатски общини се запазват из Егейска Македония и в Малкотърновско, но след създаването на Екзархията, част от тях се присъединяват към нея.

Униатското движение било само един епизод от национално- църковното движение, но то изиграло важна роля за пробуждането на българското население в Беломорието и Странджанско, където по принцип имало силно гръцко присъствие, а също и за смекчаване на руската позиция по Българския църковен въпрос. В национално-църковното движение надмощие в Цариград имали умерените, докато в епархиите все по-силни позиции добивали "крайните"

От началото на 1861 г. Патриаршията започва голямо настъпление срещу българското движение. Тя постига отлъчването на българските духовни водачи- Иларион Макариополски, Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски и подготвя свой проект за реформи, известен като "15 точки". Той бил изцяло в антибългарски дух и бил отхвърлен от българските водачи.

В Цариград било учредено Постоянно българско църковно представителство (д-р Стоян Чомаков, х. Николи Минчооглу, Тодор Бурмов, Христо Тъпчилещов и др.). То подготвило свой проект познат като"8- те точки", в който предлагали компромисен вариант и то в рамките на Патриаршията. Дори и той обаче бил отхвърлен от фанариотите, но и българските общини, контролирани от "крайните" не го одобрили. През 1862 г. била формирана българо-гръцка комисия, която трябвало да обсъжда "8-те точки", но тя нямала особен успех.

В началото на 1864 г. под натиска на Портата и Русия бил свикан Патриаршески народен събор, в който участвали и четиримата източни вселенски патриарси, но само петима делегати- българи. По това време са освободени тримата водачи на църковното движение Иларион Макариополски, Авксентий Велешки (ум.1865 г.) и Паисий Пловдивски. Съборът обаче бил напълно безплоден.

Междувременно движението срещу гръцкото духовенство обхваща все нови и нови епархии. До 1867 г. властта на Патриаршията в епархиите на Северна България, Добруджа, Поморавието и голяма част от северните епархии на Тракия и Македония е отхвърлена. Много остър е сблъсъкът в южномакедонските епархии Битолска, Охридска и Поленинска, където водачи първоначално са братя Миладинови (Димитър и Константин). След смъртта им през 1862 г. в един от затворите на Цариград, борбата в тези епархии продължава, като най-големи успехи са постигнати в Охридска епархия.

Към средата на 60-те години настъпват промени и в международен план. Критското въстание от 1866 г. и последвалото антитурско сближение между Гърция, Румъния и Сърбия под егидата на Русия влошават отношението на Портата към Патриаршията и гръцкия елемент в Османската империя. Голяма благосклонност към българската кауза проявяват и Великите сили - Англия, Австро-Унгария (създадена през 1867 г.) и отчасти Франция. Русия също смекчава позициите си, но държи всичко да стане чрез диалог между Патриаршията и "умерените".

През 1867 г. новият патриарх Григорий VI излиза с т. нар. "знаменит проект", в който обещава частична автономия за севернобългарските епархии. Този проект е отхвърлен веднага дори и от "умерените". През 1868 г. Портата подготвя два свои проекта, в които се прилага идеята за решаване на проблема съобразно мнозинството от населението. Въпреки съпротивата на патриаршията отново е формирана смесената комисия, в която българската страна е представена от д-р Гаврил Кръстевич (1869 г.). Разработен е нов проект, който влиза в основата на фермана за Българската екзархия.

Самият ферман е публикуван на 28.2.1870 г. Според него 13 епархии изцяло и по-голямата част от четири други епархии образували независимата Българска екзархия. Тя щяла да се управлява от Св. синод и изборен екзарх, утвърден и от Портата. Предвиждала се възможност и други епархии да се включат в Екзархията след "истилями"(референдуми) при две трети българско мнозинство. Във фермана за Екзархията за пръв път са очертани приблизителните етнически граници на българската нация, която се упоменава вече изрично като отделен "булгар миллет".На 8.3. 1870 г. е учреден Временен смесен съвет, който трябва да подготви Устава на Екзархията. Този устав бива приет официално на 14.5.1871 г. от Учредителен народен събор, в който участвали и делегати от тракийски и македонски епархии, неупоменати във фермана.

Патриаршията, а отчасти и Портата били смутени от бързите действия на българите. Те се опитали съвместно да саботират работата на Учредителния събор. В началото на януари 1872 г. били арестувани тримата видни български владици-Панарет Пловдивски, Иларион Макариополски и Иларион Ловчански. Те обаче били почти незабавно освободени след многохилядна демонстрация на цариградските българи. Междувременно за екзарх бил избран видинският митрополит Антим I. След референдум към Екзархията се присъединили и Битолска, Охридска и Скопска епархии. По това време на 16.9.1872 г. Патриаршията обявила схизма с Българската екзархия - състояние, което продължило до 1945 г.

Българската екзархия била подложена на ново изпитание през 1876 г. във връзка с репресиите срещу българското население след Априлското въстание. В началото на 1877 г. екзарх Антим I бил уволнен и заточен в Анкара. На негово място бил избран ловчанският митрополит Йосиф. В такава обстановка Българската екзархия- първата общобългарска национална институция, дочакала Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г.

Дискусия: Създаването на Екзархията и македонските българи. Кукушката уния

В историографията на Република Северна Македония присъства тезата, че Екзархията е оръдие на българската пропаганда за „българизиране“ на македонския народ. Всъщност славянското население в Македония се включва в борбата за изграждане на национална българска църква още от най-ранните етапи на движението. Скопие е един от първите градове, където още през 1825 г. населението настоява за владика с български произход. Движението за българска църковна независимост е също така силно в Охрид, където споменът за Охридската архиепископия на "цяла България“ е твърде пресен, в Кукуш и Енидже Вардар, където местното българско население приема унията с една единствена цел- да се отърве от духовния и материален гнет на гръцкото духовенство. Още с фермана за Екзархията към нея е присъединена Велешката епархия, а с истилямите от 1872 г. населението на Скопска и Охридска епархия единодушно се определя за присъединяване към новосъздадената Екзархия. В Цариград, в българската колония, дейно участие вземат и множество преселници от Южна Македония, предимно от Костурско и Дойранско, като техни потомци живеят и до днес там, образувайки малка българска общност, която поддържа и желязната църква „Свети Стефан“, макар и да се намира под ведомството на Цариградската патриаршия. Особено важно значение за пробуждането на българското население в Македония има и униатското движение в Егейска Македония, така наречената Кукушка уния от 1859 г. В нейното оформяне играят важна роля Димитър Миладинов и Райко Жинзифов, които учителстват в Кукуш и допринасят много за пробуждането на българското национално самосъзнание сред населението на града и околията. Като основни водачи на униатското движение се изявяват местните първенци Нако Станишев и Атанас Кушовалиев. През 1859 г. е изпратено обръщение до папа Пий IX , с което кукушани молят за закрила римския първосвещеник, но поставят следните условия: 
  1. Желаеме и следователно молим Н. Св. Пия IX да не внася никакво изменение в обредите на нашата църква (обичаи, тържества и богослужение) и в причастието със Св. Тайни, и в положението на нашите свещеници, и в езика, на който ще се четат молитвите в църква, език, който е старобългарски или славянски;
  2. Нашата епархия ще бъде поверена на един архиепископ, избран съгласно с нашите общи желания, избор, който молим Н. Св. Пий IX да одобри;
  3. Архиепископът и свещениците, които ще управляват епархията и енориите, трябва да бъдат всички българи;
  4. Българският език с народните букви и знаци ще бъде всякога главният език и основа на обучението на младежта.
Апелът е представен в два екземпляра, на български и на френски на френския консул в Солун и получават пълно съгласие от Париж, където е представено това прошение. Тази акция принуждава Патриаршията да влезе в преговори с кукушани, като там е изпратен лично Иларион Макариополски, който да ги убеди да не се отказват от православието. В крайна сметка кукушани постигат своето. Те се отказват от унията, но получават за свой владика Партений Зографски от Галичник, който става владика на Кукушко-Поленинската епархия (Поленин е старо име на Дойран).

Втората уния в Кукуш е свързана с фермана за Българската екзархия, който оставя Кукушко-Поленинската епархия извън диоцеза на Екзархията. През декември 1873 г. шест общини от региона- Кукушка, Дойранска, Воденска, Струмишка, Солунска и Малешевска, с владиката Нил Изворов, който е готов да оглави движението. След отказа на Екзархията да подкрепи това движение, тъй като то нарушава фермана за учредяването й, българите от Солунската, Кукушката и Воденската общини се обръщат с молба за подкрепа към главата на Българоуниатската църква епископ Рафаил Попов. Той подкрепя създаването на униатска епархия, начело с Нил Изворов. Влиянието на униатите бързо отслабва, а населението от въпросните общини масово подкрепя Екзархията, но все пак получава не владика а екзархийски архиерейски наместник. Униатската българска общност в тези земи изчезва на практика след Балканските войни, когато Кукуш е изгорен от гръцката армия, а населението му масово се изселва в България.
Subscribe to: Comments (Atom)