Съдържание на темата
Предпоставки за националното Възраждане
В началото на ХVIII век в българските земи настъпват важни промени, които слагат началото на Българското национално възраждане. Краят на тази епоха бележи Руско-турската освободителна война 1877- 1878 г., а за Македония и Одринско - Балканските войни от 1912-1913 г. В този период се извършва консолидацията на българската нация, положени са основите на новобългарската просвета и култура, започва борба за национална църква и политическо освобождение.
Българското възраждане е и част от по-обхватен процес, наричан Балканско възраждане, който представлява процес на преход от Средновековието към Новото време в специфичните условия на Балканския полуостров. Процесите на национално Възраждане започват най-рано сред гърците, които са поставени в много благоприятни условия, благодарение на запазените стабилни връзки с християнска Европа, чрез многобройната диаспора в Средиземноморието и Южна Русия и чрез венецианските владения в самата Гърция. Друг фактор за запазването на гръцкото самосъзнание са компактното гръцко население в османската столица Истанбул, Константинополската патриаршия, която става приемник на византийските политически и църковни традиции, а също фанариотската аристокрация, която има силни позиции в османския двор.
Всички православни християни в Османската империя са обединени под името "рум-миллет" (ромейски т.е. гръцки народ), а константинополският патриарх е разглеждан като техен миллетбашия т. е. духовен и народностен водач. Към средата на XVIII в. в негови ръце са вече и диоцезите на Охридската българска архиепископия и на Печката сръбска патриаршия, които са ликвидирани от османските власти.
Все по-важно значение добива великогръцката "мегали идея", която разглежда всички православни християни в Османската империя като гърци, макар и част от тях другоезични ("другогласни") и има амбицията да изгради върху руините на Османската империя отново гръцка и православна Византия.
Ранното Гръцко възраждане, гръцката култура и Цариградската патриаршия оказват влияние върху останалите православни народи в империята и дори предизвикват процеси на частична елинизация сред албанците, власите и българите. Сред по-заможните слоеве на тези народности се шири и гъркоманията-стремеж за подражание и интеграция към гръцката етнокултурна общност.
В началото на XVIII в. се наблюдава раздвижване и сред православните южни славяни. Сръбското възраждане е свързано най-вече със сръбските колонии в австрийската провинция Войводина и с малката независима сръбска държавица Черна гора. Значително по-големи трудности стоят пред българите, чиято етническа територия е изцяло под османска власт, а емигрантските общини в Дунавските княжества (Влахия и Молдова), Южна Русия и Австрия са разпръснати и често се представят за гърци или сърби.
Все пак в началото на XVIII в. в българските земи протичат процеси, които дават възможност на българския елемент да се засили и укрепне, като преодолее опасността от тотална турцизация или елинизация. Формира се макар и бавно икономически и духовен елит, който през следващото столетие оглавява борбата за културна, църковна и политическа независимост.
В социално-икономически план българските земи са обхванати от процеси, които са характерни в една или друга степен за всички балкански провинции на Османската империя. Тимарската система през XVII и XVIII в. е обхваната от дълбока криза. Укрепва частното земевладение, което подкопава самите устои на тази система, базирани на условната поземлена собственост. Отслабва централната власт, укрепват позициите на местните първенци (аяни). Административните и данъчните органи вече не са в състояние да упражняват пряко властта си над покореното християнско население, поради нарастващата политическа анархия. Мюсюлманският елемент е отслабен от войните и чумните епидемии, които го засягат по-чувствително. Българското християнско население добива числено надмощие в повечето райони на България и в редица градове.
Основната част от българите през XVIII в. са обединените в селски общини селяни, собственици на раетски имоти, обложени с данъци към спахиите и държавата. Тези парични данъци постепенно се обезценили, а и данъчните органи не били в състояние да ги събират. На преден план обаче излизат откупвачите на данъци и местните първенци-аяните, които дублират, а на места и изместват държавната администрация.
През XVIII в. се появяват и нов тип поземлени владения- чифлиците. Чифликчиите са пълновластни собственици на земята, а селяните, които обработват тези имения са безимотни арендатори-чифлигари. Повечето чифликчии са местни аяни или лихвари- немюсюлмани –предимно евреи и гърци. На места чифликчийството изиграва положителна роля, опазвайки някои български области от албанската колонизация, която плътно заселва Косово и части от Западна Македония именно през XVIII в. Като цяло положението на българското земеделско население съставено от раи и чифлигари продължава да е незавидно и е подчинено на борбата за физическо оцеляване.
Много по-широки възможности се разкриват пред онези групи от българското население, които се ориентират към едрото скотовъдство, търговията и занаятите. Особено добре е поставено градското население, което се радва на относителна сигурност и спокойствие. Около еснафските сдружения, постепенно се оформят християнски общини, които сплотяват и организират българския елемент. Появяват се цели чисто български градчета с процъфтяващ търговско-занаятчийски облик-Панагюрище, Копривщица, Банско, Котел, Калофер и др. Тук се заражда и тънък слой на националната буржоазия-сравнително имотна прослойка от търговци и занаятчии, която има вече по-широки икономически и духовни интереси и по-оформено и ясно етническо самосъзнание.
Най-напред в Македония, а по-късно и в Тракия и Северна България се разгръща търговия, не само с общобългарски, но и с общобалкански измерения. Български търговци изнасят памук,тютюн, коприна, зърно и др. на пазарите на Средна Европа, Русия и из цялата Османска империя. Укрепват и връзките между отделните български области, особено чрез панаирите - които стават по-многобройни и чести през XVIII в. –Узунджовски, Неврокопски,Свищовски и др. Значително се разширява и обемът на кираджийството и керванджийството- още по-постоянни търговски форми. Така през XVIII в. се формира общобългарски национален пазар, обхващащ цялата страна и интегриран с пазарите на Османската империя, Средна Европа и Черноморския регион. Запазени са данни за българска търговска кантора, дори в Калкута (Индия). Това обстоятелство укрепва връзките между отделните български общности и за укрепването на едно по-широко народностно самосъзнание.
Този икономически подем обаче не бива да бъде надценяван, а и така наречените "кърджалийски времена"от края на XVIII и началото на XIX в. нанасят големи щети на стопанството на българските земи, поради неимоверното развихряне на политическата анархия в този период. Носители на новите отношения са представителите на динамичното търговско-занаятчийско съсловие, съставено предимно от неравноправното християнско население. Сред него се развиват най-рано и най-дълбоко и възрожденските процеси.
Ранновъзрожденските дейци. Паисий Хилендарски и "История славянобългарска"
Дълго време в нашата историография господства тезата, че Българското възраждане започва с делото на Отец Паисий. Внимателният анализ на фактите показва, че Паисий сам е рожба на оформена вече ранновъзрожденска среда. По времето, когато той оформя своя мироглед, вече са налице първите прояви на ранновъзрожденски български книжовници. Наистина той не е могъл да ползва достиженията на българокатолическата книжовна традиция от Банат, чиито най-видни представители от началото на XVIII в. са Кръстю Пейкич, Георги Пеячевич и Блазиус Клайнер. По това време в емиграция се появяват обаче и православни български книжовници, които творят на общия за всички православни славяни църковнославянски език на старобългарска основа, но включват в него и редица новобългарски елементи и нови просветителски идеи.
Сред тези книжовници с яркото си българско самосъзнание изпъква Партений Павлович (1695-1760). Роден е в Силистра, получава отлично образование в Бейската академия в Букурещ, а по-късно довършва учението си в Италия, Янина, на остров Корфу и т.н. Впоследствие се установява в Сремски Карловци-средище на Сръбската патриаршия и културен център на австрийските сърби и се отдава на литературна дейност. Най-известното му произведение е останалата неиздадена "Автобиография", която е много ценен документ за епохата.
Приблизително по това време в Сремски Карловци твори и друг българин - Христофор Жефарович от Дойран. Макар и с българско самосъзнание (назован е "ревнител отечества болгарскаго" и „священик булгар Зефарович“ в някои от изворите), той е привърженик на идеите на илиризма- теория, според която всички южни славяни образуват единна илирийска нация, а българи, хървати, сърби и други са само отделни нейни племена. През 1741 г. Жефарович публикувал във Виена своята "Стематография"-сборник с 58 държавни герба, между които и българския. Макар, че тази книга е в основата си превод на по-стара хърватска стематография, в нея има и редица съвършено оригинални елементи.
Важна роля за повишаване на общата грамотност на българите изиграва и процъфтяващата през XVIII в. дамаскинарска литература. Сборниците със смесено съдържание (дамаскини), възникнали под гръцко влияние, но били написани на говорим български език и съдържали редица актуални теми и проблеми, които разширявали духовния кръгозор на българина. Особено известен дамаскинар бил рилският монах Йосиф Брадати, чиито творби добили популярност из цяла България.
Именно в такава епоха се ражда и живее най-крупният представител на Ранното възраждане - Паисий Хилендарски.В науката вече е наложено мнението на проф. Йордан Иванов, че той е роден около 1722 г. в Банско, макар че и други селища от някогашната Самоковска епархия, като Кралев дол и Доспей претендират за това. Знае се, че имал по-голям брат Лаврентий, който бил игумен на светогорския манастир Хилендар. На базата на приписка от 1756 г., открита в Хилендарската кондика се допуска, че негов брат е бил и хаджи Вълчо-богат бански търговец, дарител на Хилендар и Зограф.
Родното място на Паисий- Банско в първата половина на XVIII в. е заможно търговско-занаятчийско селище с чисто българско население, тясно свързано с пазарите на Австрийската империя. Оттук произхождат заможните търговци Марко Теодорович (финансирал издаването един от най-ранните църковнославянски буквари, издаден във Виена през 1792 г. и посочен като „булгар из Разлога“), х. Марко Вълков, Илия Радованов, които с гордост обявяват пред австрийските власти българската си националност.
Паисий постъпва в Хилендар, около 1745 г. в доста зряла възраст. Хилендар има статут на сръбски манастир, но по това време повечето му монаси са българи и именно те съхраняват славянския му облик. Паисий става йеромонах и проигумен, а също така и хилендарски таксидиот (пътуващ монах, който събира помощи за своя манастир). По това време Света гора Атонска продължава да играе ролята на най-значителен център на цялото източно православие. Тук, в гръцкия манастир Ватопед, функционира прочутата Атонска академия, създадена от гръцкия хуманист Евгений Вулгарис. Нейното влияние се усеща и в Хилендар и Зограф-манастирите, свързани с живота и дейността на Паисий.
В "История славянобългарска" Паисий посочва, че е подтикнат да напише своя труд, поради високомерието на сръбските и гръцките монаси към българите и всичко българско, а също и поради заплахата от пълната асимилация и изчезване на българския род. Самото преместване на Паисий от Хилендар в Зограф вероятно е свързано с избухналите спорове между българските и сръбските монаси относно принадлежността на Хилендар- спорове, за които свидетелства и сръбският книжовник Доситей Обрадович.
"История"-та е написана в кр. на 1761 или началото на 1762 г. в манастира Зограф, но тя е плод на дълга и упорита работа из атонските архиви и в Архива на Сръбската патриаршия в Сремски Карловци. От самия Паисий научаваме, че той е използвал редица ценни домашни извори, като Зографската грамота на цар Йоан Александър, Рилската грамота на цар Йоан Шишман и т.н. Той е познавал и съчиненията на Патриарх Евтимий (Житие на Св. Йоан Рилски, Житие на Св. Петка Търновска и др.), а също и житията на светците Гавриил Лесновски, Иларион Мъгленски, Ангел Битолски, легендите и житията свързани със Св.Св. Кирил и Методий.
Освен домашните извори Паисий използва и източници с чуждестранен произход. Важен източник за него е "Книга- историография" - руски превод на " Царството на славяните"- съчинение на италиански език, издадено през 1601 г. Негов автор е хърватският абат Мавро Орбини от Дубровник, известен на Паисий като Маврубир Латинец.
Друг важен източник за Паисий са многотомните "Църковни анали" на римския кардинал Цезар Бароний (кр. на XVI-началото на XVII в). Те били съкратени и преведени на полски език от йезуита Пьотр Скарга. Паисий използва "Деяния церковние и гражданские"- руски превод на съкратената версия на Скарга. По всяка вероятност той е заимствал отчасти и от анонимната Зографска история от 1759 г.
"История славянобългарска" включва следните основни части:
- Въведение "Полза от истории". В него Паисий излага мисли за ползата от изучаване от историята.
- Предговор "Предисловие к хотещим читати" (Предисловие към онези, които искат да четат)- пламенен призив за национално пробуждане и борба срещу гъркоманията и невежеството.
- "Историческо събрание за българския народ" - историческо изложение, което започва от Потопа, по средновековен модел, но с цел да докаже принадлежността на българите към европейските и славянските народи. Достига до съвремието си (XVIII в.).
Паисий разглежда предимно теми от църковната и политическата история. Отделя обаче специална глава "За славянските учители", посветена на Св.Св. Кирил и Методий. В сравнителен план, накратко разглежда и сръбската история до XV в. Фактите от византийската и сръбската история обаче се интерпретират така, че да се изтъкне равнопоставеността и превъзходството на българите над съседите им.
В своя труд Паисий пръв формулира задачите, стоящи пред българската нация- нац. пробуждане,борба за нац. църква и нац. просвета и борба за политическо освобождение. Той пръв очертава и етническата територия на българската нация в Мизия, Тракия, Македония, Поморавието и Добруджа. Неслучайно мнозина автори смятат "История славянобългарска" за първата българска национална програма.
Данните за Паисий след 1762 г. са все така оскъдни. Знаем, че през 1765 г. е посетил Котел, като хилендарски таксидиот и е дал за препис историята си на местния свещеник Стойко Владиславов (бъдещия Софроний Врачански), който прави два нейни преписа. Първият Софрониев препис от 1765 г. е и най-старият препис на Паисиевата история. През 1771 г. Паисий посещава и Самоков, където дава за препис историята си на местния свещеник Алекси Велкович Попович.
Според Христо Христов, Боню Ангелов и други изследователи, Отец Паисий е умрял през 1773 г. в Света гора. Съществува и мнение, че това е станало през 1798 г. в Самоков или Станимака (Асеновград).
"История славянобългарска" намира широк прием сред съвременниците на Паисий. Едно от доказателствата за това е наличието на около 60 нейни преписа, най-късният от които е от 1880 г. Той произхожда от Банско и е дело на местния свещеник отец Чучулаин. Познати са и голям брой нейни преработки - на поп Пунчо от село Мокреш, Ломско (1796 г.) на Никифор Рилски, Дойно Граматик от Елена, поп Стоян Кованлъшки и др.
Широкият отзвук от Паисиевото дело е свързан и с факта, че той не е единственият народен будител в онази епоха, макар и най-успешно да изпълнява своята мисия. Така например през 1792 г. в молдовския манастир Нямц е написана "История вкратце о болгарском народе словенском". Неин автор е атонският монах Спиридон от Габрово, който по-късно откриваме в Рилския манастир. Историята на Спиридон е добросъвестно изложение, което е лишено от заряда и патоса на Паисиевата "История славянобългарска". Въпреки това то става много популярно чрез така наречената Рилска преправка от началото на XX в., която включва елементи от трудовете на Паисий и Спиридон. Подобен компилативен характер има и един от първите български учебници по родна история-"Царственик"-ът на Христаки Павлович от Дупница (1844 г. ).
Софроний Врачански - книжовна и политическа дейност
Най-виден продължител на делото на Паисий е Софроний Врачански. Той е роден през 1739 г. в Котел в джелепско семейство, с мирското име Стойко Владиславов. Твърде млад остава сирак, но успява да се ограмоти и през 1762 г. е ръкоположен за свещеник в Котел. В своята автобиография "Житие и страдание грешнаго Софрония", той описва картинно живота си като свещеник в Котел, Анхиалската епархия и Арбанаси. През 1794 г. е ръкоположен за епископ на Врачанската епархия, с което става един от малцината архиереи-българи в онази епоха. Тогава приема и името Софроний. Размириците в Северна България го принуждават да продължи скитанията си. През 1800 г попада във Видин, където е задържан принудително до 1803 г. от местния аянин Осман Пазвантоглу. В крайна сметка успява да се прехвърли във Влашко и се установява в Букурещ, където остава до края на живота си (1813 г.). Именно в този период Софроний се изявява като книжовник и политически водач с общобългарско значение.
Всъщност начало на книжовната му дейност са двата преписа на Паисиевата история, първият от които (1765 г. ) е и най- старият известен ни препис на "История славянобългарска". По-късно Софроний посещава Атон и изучава гръцки език, което значително разширява неговите възможности в областта на книжовната дейност. По време на престоя си във Видин (1800-1803 г.) той съставя два обемисти сборника с новобългарски преводи на гръцки и старобългарски автори (Презвитер Козма, Константин Преславски и др.).
Истинският връх на книжовната дейност на Софроний настъпва във Влахия, където той намира добри условия за тази дейност. През 1806 г. в Римник излиза "Кириакодромион сиреч Неделник"- сборник с поучения за всички празнични и неделни дни и евангелски коментар, написан на език, близък до говоримия. Този сборник е известен и под името "Софроние" и добива голяма популярност в България. През 1809 г. Софроний издава и "Театрон политикон сиреч Гражданское позорище"- сборник с много богато историческо и философско съдържание, преведен от гръцки труд на католическия богослов Марлиан от XVII в.
От този период е и прочутата му автобиография "Житие и страдание грешнаго Софрония". С тази своя дейност Софроний слага началото на просветителско-възрожденската традиция и заедно с Паисий извършва огромния скок от Средновековието в Новото време за българската литература.
Съвременници на Софроний са х. Йоаким Кърчовски и ученикът му Кирил Пейчинович, които творят в Македония и пишат по собствените им думи на "простейший язик болгарский" от Долна Мизия т.е. Македония. Непосредствени ученици на Софроний са Димитър Попски, Захарий Княжески, Георги Пешаков и други емигранти в Дунавските княжества.
Освен със своята разнообразна книжовна дейност Софроний остава в българската история и като предтеча на организираното националноосвободително движение. Като водач с общобългарско значение той се проявява по време на Руско-турската война от 1806-1812 г.
Около 1809 г. около Софроний се оформя т.нар. Букурещки политически кръг в който влизат Атанас Некович, Димитър Попски, архимандрит Вениамин Ловчански и др. Този кръг подготвя обхватна програма за изграждане на българска автономна област във Влахия, чиито статут по-късно да се прехвърли и върху освободените южнодунавски земи. От този период (1810 г.) датират и две възвания на Софроний към българския народ, които приканват българите да подкрепят със всички сили руската армия. Макар че Букурещкият договор от 1812 г. с нищо не променил съдбата на България, усилията на Софроний и неговите съратници от Букурещкия кръг не останали напразни. Това е първият опит идеите, заложени в Паисиевата история да бъдат приложени на практика. Софроний набелязва контурите на борбата за политическо освобождение, която ще се разрази през XIX в. и ще се увенчае с успех през 1878 г.
Дискусия: Ранни български възрожденци от Македония
Наред с Паисий Хилендарски, роден в Банско, Пиринска Македония, който е безспорно най-ярката фигура на Ранното българско възраждание, и други представители на българската народност в Македония проявяват в една или друга форма българско народностно самосъзнание.
Сред тях най-ранен безспорно е Христофор Жефарович от XVII в., Дойран - 1753 г, Москва), комуто приписват и небългарски произход. Според някои теории той бил куцовлах (армънин) или сърбин. В историографията на РСМ е описван като „македонец„, в смисъл на небългарин. Всъщност, оскъдните извори за живота и дейността му съдържат известни данни за неговия български произход. В своята „Стематография“ той публикува българския национален герб и дава обяснение на името „българи“, извеждайки го от река Волга - популярна теория през XVIII в. Жефарович публикува и герб на Македония, като двата герба си приличат твърде много и съдържат като основен хералдически компонент разярен лъв. В посвещението на Стематографията той е посочен като „ревнител на българското отечество“ и „любител на царството Илирическо“, което потвърждава и неговата привързаност към теорията за „илирийската“ т.е. „южнославянската“ общност, от която българите, сърбите и хърватите са неотменна част, под формата на отделни „племена“ на една нация. Отглас от това е и фактът, че Жефарович споменава и „отечество сербское наше“ и се подписва „илирийско-расиански зограф“ като „расиански“ тук е синоним на „сръбски“. Все пак в своето завещание, написано на руски език, той посочва, че родствениците му са „булгарской нации…въ православной архіепископіи Салонской въ городе Догриане братъ родной свящтеникъ и протчія сродники.“ В друг руски документ е описан като „священик булгар Зефарович“.
Хаджи Йоаким (Яким) Кърчовски (ок. 1750, с. Осломеи, Кичевско-ок.1820, Крива паланка), прекарва по-голямата част от живота си в Крива паланка, където е свещеник, учител и книжовник. Служи и преподава също така в Кратово, в манастира „Свети Йоан Бигор“ край Дебър, в Щип, Мелник, Кичево и Кюстендил. В първите десетилетия на XIX в. издава няколко книги с религиозна тематика, които добиват голяма популярност, главно в Македония. Определя езика на който пише като „простейши език болгарски“, а книгите му са издадени с „помощта“ на щипски християни и християни от други български градове“ (иждивением же православних христиан щипских и прочих градов болгарских). Той е продължител на по-старата дамаскинарска традиция, която се опитва да обнови църковнославянската езикова традиция с форми от народните говори (определени като „простейши език болгарски“).
Кирил Пейчинович (1770, с. Теарце, Тетовско-1845, с. Лешок, Тетовско) е друг ранновъзрожденски деец от Македония, монах от Марковия манастир край Скопие, където е игумен от 1801 г. По-късно е принуден да напусне този манастир, поради конфликт с владиката на Скопие и се премества в Лешочкия манастир „Свети Атанасий“, възстановен с помощта на местните християни и помощ от новоосвободена Сърбия. В писмо до княз Милош Обренович, той споменава, че манастирът „Свети Атанасий“ е основан с помощта на сръбския княз Лазар и говори за „нашето сръбско отечество“.
От друга страна, в своята първа известна книга „Огледало“, издадена през 1816 г. описва езика на който пише като „препростейши и некнижни язик Болгарски от Долна Мизия“, а във втората си книга „Утешение грешним“, отпечатана в печатницата на Теодосий Синаитски в Солун през 1831 г. определя езика си като „простий язик Болгарски, скопски и тетовски от Долна Мизия“. Долна Мизия тук е синоним на Македония, тъй като в средновековната българска традиция Македония е описвана като „Долната земя“ т.е. „южната земя“, а Мизия е синоним на „България“. Книгите му са също така популярни, както и тези на неговия съвременник и предшественик Йоаким Кърчовски.