Тема 7 по история: Българското общество през XV-XVII в.

Съдържание на темата
Промени в българското общество след османското нашествие

В края на XIV в. османците завоювали всички земи, населени с българи. Българският народ загубил за втори път своята държавност. За разлика от византийското владичество през XI-XII в., когато българските земи били включени в състава на сродна по обществен строй и дух християнска империя, османското завоевание било съпроводено с много дълбоки социални, икономически и политически промени. Сега бил почти напълно ликвидиран политическият и духовен елит на българското общество. Оцелялото българско население било подложено на политическа и религиозна дискриминация, която застрашавала самото му съществуване като етнос. Наложена била нова система на икономически и социални отношения. Разбира се всичко това следва да се схваща като процес с начало XV и първата половина на XVI в. и то при сериозна съпротива от страна на българите. В България и на Балканите през XIV в. вече съществували развити феодални отношения, които се свързват с укрепването на частната феодална поземлена собственост и засилен политически сепаратизъм.  Не на последно място те се развили и под влияние на западноевропейските форми, които се разпространили в латинските и венецианските владения.

Това е и едно от обясненията за военнополитическата немощ на балканските държави, включително и България в навечерието на османската инвазия. От своя страна Османската държава била още в ранния стадий на формиране на държавата, за който е характерно преобладаването на условната форма на поземлена собственост и силно застъпена централизация, свързана с голяма роля на държавните органи в целия обществен живот. Разбира се османската политическа и социална система имала големи различия от класическия модел на феодализма, характерен за Западна и Централна Европа, носела присъщата на азиатските общества идея за силна централна власт, която не била чужда и на балканските общества, но не в такива размери. Включването на Балканите и България в османската тимарска система върнало региона в стадия на ранния феодализъм и забавило тяхното социално и икономическо развитие с цели столетия. Османската тимарска система се оформила на базата на правните норми на шариата (мюсюлманското религиозно право), но и под силното влияние на византийските и балканославянските традиции, с които османците се сблъскали в Мала Азия и на Балканите.

Юридически цялата земя влизаща в територията на Османската държава била включена в категорията мирие т.е. държавна земя, чиито върховен собственик бил османският владетел. Практически обаче съществували разнообразни форми на земевладение и земеползване. Основната част от обработваемите земи, както и други източници на доходи (рудници, солни находища и др.) били разпределени между т.нар. спахии-гръбнакът на османската армия, напомнящ ранносредновековните европейски рицари-бенефициарии и византийските прониари. Тези спахилъци се делели на три категории съобразно дохода от тях: тимари (от 1000 до 20 000 акчета/аспри), зиамети (от 20 000 до 100 000 акчета), хасове (над 100 000).

Най-разпространени били тимарите, които дали и наименование на цялата спахийска система и на съсловието на спахиите-тимариоти. Всеки тимар се състоял от необходим минимум доход, наречен кълъч (сабя) между 1000-3000 акчета за Румелия (т.е. за Балканите). Всеки спахия можел да притежава не повече от един кълъч, към който се прибавяли добавки, свързани с военни заслуги. Понякога няколко спахии владеели един тимар съвместно, ползвайки доходи от неговите дяловe. По-висша категория тимариоти били заимите (владелци на зиамети), за които минимумът кълъч бил 20 000 акчета. Спахиите получавали спахилъците само срещу  военна такса за служба и при отклонение от нея губели правата си. Спахилъкът се предавал по наследство  само заедно с военните задължения, при това синовете на спахията получавали минимален тимар за да имат стимул за разширяването му.

Първоначално сред тимариотите имало доста християни, произхождащи от дребната балканска аристокрация, но през XVI в. те били постепенно ислямизирани. Все пак през целия XV в. имаме данни за оцелели представители на българската аристокрация, интегрирани в спахийското съсловие, без да променят верската или религиозната си принадлежност. Така например през 1469 г. мощите на св. Йоан Рилски са посрещнати в Никопол от местния първенец Богдан жупан,  през 1467 г. ктитор на Драгалевския манастир е велможата Радослав Мавър, а през 1493 г. ктитор на Кремиковския манастир е местният болярин Радивой.

Тимариотите били задължени сами да осигуряват военната си екипировка, а по-състоятелните да набират и отряди от бронирани дружинници и оръженосци, а също и да набавят и други военни принадлежности. Спахиите-тимариоти и заими имали права главно върху доходите от тимарите и зиаметите, но владелческите им права били поделени с раята (с изключение на личното спахийско владение, наречено хаса), а собственик на спахилъците в юридически смисъл била държавата. Спахиите получавали и част от данъците, но т.нар. такси бадухава (извънредни) поделяли с висшестоящите си командири- санджакбейове и пр. От този термин произлиза и популярният израз „бадева“ т.е. „напразно“. Те обаче нямали съдебна и административна власт върху подвластното им население. Тя се осъществявала от държавните съдии (кадии). По-големи били правата на везирските хасове, чиито владелци притежавали и административно-военна власт над подвластното им население.

Всички тези разновидности на спахилъците били и основния тип поземлени владения в Османската империя през XV-XVI в. Освен тях съществувала и друга поземлена категория, регламентирана от шариата и наречена мюлк т.е. безусловна собственост. Такава собственост били дворните места, градините и пр. в чертите на населените места, а понякога и обработваема земя извън тях. Техните собственици (сайбии) имали специални грамоти, които потвърждавали правата им, но тази собственост можело да бъде отчуждена в полза на държавата.

Друг вид безусловно владение с неотчуждаем характер били вакъфите - имоти на мюсюлмански религиозни институции и организации. Много собственици се ориентирали към вакъфиране на имотите си. Те ставали техни управители (назъри), получавали като наследствена рента част от доходите на вакъфа и така се защитавали от честите конфискации в полза на хазната.  Случаите на конфискация на вакъфите в полза на хазната били изключително реoки и противоречали, както на шариата, така и на кануна т.е. на светското право, което се развило в Османската империя през XVI в.  Разбира се вакъфирането укрепвало и позициите на мюсюлманското духовенство и засилвало възможностите на ислямската пропаганда.

Султанското семейство разполагало с обширни владения, наречени султански хасове. Това бил патримониумът на Османовата династия, който обхващал имоти в различни части на империята, с висока доходоносност. Доходите от тях отивали в личната хазна на султана. Управлявали ги т.нар. войводи (в славянобалканските области), които имали пълната полицейска и административна власт от името на султана.

Освен аристократични владения с условен и безусловен характер в Османската империя съществувало и селско земевладение. Владелци на тези имоти били т.нар. раи - непривилегированото население от данъкоплатци. Първоначално рая означава "паство" и в тази категория влизат и голяма част от мюсюлманите. По-късно названието добива презрителен смисъл на "стадо" и се ограничава само върху немюсюлманите, обложени по начало с многократно по-тежки данъци.

Всъщност повечето тимари се състояли от хаса (личен домен на тимариота) и многобройни раетски владения върху които владелческите права били поделени между тимариотите и раите. Селяните имали в рамките на селата и мюлкови имоти, които обаче не били достатъчни за прехраната им. Вън от чертите на селата те ползвали имоти, наречени "чифлици" за мюсюлманите и " бащини " за християните. Права върху тези имоти раите получавали след заплащане на т.нар. тапийска такса на феодала срещу която получавали документ за  владение (тапия). Наследствени права освободени от такса имал само първородният син. Раите губели правата си , ако искали да се преселят, с което правото им на придвижване било ограничено. То било ограничено допълнително към края на XVI в., когато възможностите за откупуване от зависимост били ограничени до минимум.

Корупцията на чиновниците утежнявала иначе не особено тежкия поземлен статус на раята. Религиозната дискриминация спрямо християните пък ги поставяла в по-неизгодно положение и по отношение на мюсюлманските им съселяни, въпреки сходния им поземлен статус. С отслабването на Османската империя и разлагането на тимарската система, положението на християнската рая станало бедствено поради системното неспазване на законите и данъчните разпоредби.

Данъчна система

В Османската империя се оформила доста сложна система от данъци и повинности. Съществувала добра система за данъчна регистрация, макар и да не била в състояние да обхване в еднаква степен всички райони на империята. В основата и  стояли т. нар. ханета (домакинства), които се делели на мюсюлмански  и немюсюлмански. Османските данъчни регистри са много важен извор за етнодемографския състав на населението на империята. Османската данъчна система познавала най-общо два вида данъци и повинности- в полза на тимариотите и в полза на държавата. Познати били и трите вида рента: отработъчна (ангария), натурална и парична, като паричната постепенно започнала да измества останалите форми.

Основен данък, събиран от спахиите и другите феодали бил испенче (поземлено-личен)  за християните и по-лекият ресм-и-чифт  за мюсюлманите. Мюсюлманите плащали този данък възоснова на семейното си и имотното си положение, като най-високата му стойност за тях била 22 акчета. Християните плащали сумата от 25 акчета без оглед на горепосочените условия. Новоприелите исляма плащали като малоимотни мюсюлмани, независимо от имотното си състояние.

Друг данък събиран от феодалите бил десятъкът (юшур) върху всички земеделски и други продукти (между една осма и една десета от добитото в бащината) и саларие (върху добитото в мюлковите имоти). Събирани били и данъци върху добитъка, като християните плащали и доста висок данък за отглеждането на свинете, които са считани за нечисти животни от мюсюлмани и евреи. Еднократно, по определени поводи били събирани и такси от групата бадухава-тапийска такса, сватбарина, различни глоби и пр. Част от тези приходи спахиите трябвало да поделят с висшестоящите си командири и държавата.

Селското население изплащало тежки данъци на държавата. те се делели на шериатски (редовни) и аваризи (извънредни), които постепенно обаче станали също ежегодни.  Там, където селата били свободни тези данъци били изплащани изцяло на държавата. Особено тежък бил поголовният данък джизие (харадж), плащан от всички немюсюлмани-мъже на възраст между 15 и 75 години в полза на държавата. До края на XVII в. този данък бил събиран все пак по ханета, но с различни стойности. От него били освободени някои специални групи немюсюлманско население.

В системата на аваризите се включвали и голям брой натурални доставки за армията и султанския двор, а също и различни държавни повинности - строителство на пътища и др. съоръжения, пощенска служба, стражева повинност и пр. Много тежък бил държавният данък девширме (кръвен данък), който бил събиран до края на XVIII в. и чрез който юноши от немюсюлмански семейства били вземани и помюсюлманчвани, след което били включвани в еничарския корпус.

Категории население

Основната част от населението били раите, включени в тимари и други видове феодални владения. В малко по-изгодна позиция било градското население, занимаващо се с търговия и занаяти. То било съставено обаче главно от мюсюлмани и евреи, докато християните били  в голямата си част селско население. Търговско-занаятчийската дейност била обложена с пазарна такса (бач), която се събирала в полза на държавата или местния феодал. Важна роля играели професионалните сдружения (еснафи), които регламентирали занаятчийското производство. Тези цехови организации имали ориенталски произход, но не се отличавали съществено от средновековните западноевропейски цехове. Търговците и лихварите в градовете били главно евреи и християни, но по-късно една част от тях били ислямизирани.

Особена привилегирована категория били т.нар. власи - полуномадско население, което още от Средновековието се ползвало със значителни привилегии. Названието му не означава, че то е било съставено изцяло от етнически власи. Начело на влашките групи стояли примикюри или кнезове, които владеели бащини, различни по статут от раетските. Освен това някои от тези кнезове можели да притежават дори тимар с подвластни селяни, а също и ратаи. Всъщност те били равнопоставени с дребните тимариоти. Останалите власи ползвали освободени от много данъци бащини, но за сметка на това били задължени с военна повинност към държавата. голяма част от тези власи била концентрирана във Видинския санджак. Към края на XVII в. техните привилегии обаче били ликвидирани.

Подобен статут имали войнуците, освободени от редица данъци и повинности. Те служели в османската армия като помощни отреди за охрана, тилови части и пр. Притежавали свой команден състав и произхождали вероятно от старото дребно болярство. Към военнопомощните категории спадали и соколарите (доганджии), ястребарите (атмаджии), дервентджите (пазачи на проходите), мартолосите (въоръжена охрана)  и др. Не всички обаче ползвали големите привилегии на власите и войнуците.

От някои данъци били освободени оризарите, производителите на сол, рударите, търговците на добитък, снабдяващи армията (джелепкешани) и др. Всички тези категории постепенно загубили привилегиите си.

Съществували и категории с робски и полуробски статут. Такива били ортакчиите, които обработвали главно султанските хасове и вакъфите, а също и някои едри мюлкове. Робите били използвани главно за прислуга. Според османската правна система и държавните служители били смятани за роби (кул) на султана. Между тези роби на Портата (капукул)/ имало дори везири.

Значителни позиции в периода на османското господство имала селската съседско-териториална община. В нея известно значение запазвали и родовите организации и патриархалните семейства (задруги). Селяните-общинници си поделяли само обработваемата земя, а необработваемата земя (мера) ползвали  общо. Османските власти включили общините в своята административна система и се стремели да ги запазят. Начело на общините били т.нар. кнезове (коджабашии), които имали известно влияние пред властта. Мюсюлманското население било също организирано в общини, начело с аяни (първенци), които през XVIII в. се превърнали в много силна прослойка. В градовете се образували общини на религиозно-етнически принцип, а населението от различните групи обикновено обитавало обособени махали. Важна роля в градското самоуправление играели и еснафите.

Демографско и социално състояние на българите след османското завоевание. Административно деление на българските земи

Българските земи били включени в състава на Османската империя в края на XIV в. Те изцяло влезли в състава  на едното от двете големи бейлербейства Румили (Румелия) и Анадол, именно Румелия. Основна административна единица в империя обаче бил санджакът (знаме), управляван от санджакбей. Това всъщност била военноадминистративна единица, каквато била и  цялата административна уредба на империята. В Румелия влизали 26 санджака. От тях българското население било концентрирано в следните санджаци: санджак Паша (части от Македония, Тракия, Родопите), който е и централният румелийски санджак и се управлява пряко от бейлеребея или везира (пашата) на Румелия, санджак Кюстендил (Северна Македония, Поморавието и Централна Западна България), Силистра (Лудогорието, Добруджа и Североизточна Тракия), Видин (Северозападна България) и Никопол /Централна Северна България).

Първоначално санджаците се делели на вилаети (нахии). През XVI в. с реформите на султан Сюлейман Великолепни санджаците били разделени на каази, а по-големите каази на нахии. Някои нахии произхождали от стари предосмански феодални владения.

През XV-XVII в. настъпили сериозни етнически промени в българските земи. Българската народност намаляла значително поради физическо изтребление и засилена емиграция, главно на север от Дунава. В страната проникнали тюркски колонисти, многобройни местни жители били ислямизирани, а част от тях и турцизирани. През XVII в. християнският елемент достигнал най-ниските стойности в общия състав на населението, след което започнал неговият бавен растеж. 
Много висок процент имало мюсюлманското население в Лудогорието, Добруджа, Родопите, Беломорието, Егейска Македония, Повардарието и части от Зап. Македония. Висок бил и процентът на мюсюлманите във всички по-значителни градове. Християните запазили надмощието си в Централна Западна и Северозападна България, Поморавието, Пиринска и Северна Македония, земите около Стара планина, Средногорието, Странджа и пр. В българските земи в този период живеели и гърци (Черноморието и Пловдивско), цигани, власи (главно в Подунавието), куцовласи (в Македония), евреи (преселени главно от Испания в края на XV в. в някои големи градове) албанци (в Западна Македония) и т.н.

Същевременно етническата територия на българите се свила значително, а периферните им групи в Гърция, Албания, Косово и пр. изчезват окончателно. От българската народност са обособени и онези мюсюлмани, които запазват българския език и стават известни с имената помаци, торбеши, ахряни и българомохамедани. Те обитават главно Родопите, Ловешкия край и някои области в Македония (Дебър, Тиквеш, Меглен, Малешево, Кичево). Впоследствие някои от българомохамеданите биват асимилирани от турското и на места от албанското мюсюлманско население. По-обособени са и българите-католици в Чипровци, Никополско и Пловдивско, част от които са бивши еретици-павликяни. В края на XVII  в. значителна група от тях се изселват в Банат.

В периода XV-XVII в. българското християнско население било подложено на тежка религиозна и културна дискриминация. Формално Османската държава допускала християнската религия на своя територия. Всички православни християни образували рум-миллет (“гръцки народ”), подчинен на константинополския патриарх. До средата на XVIII в. българите в Южна и Средна Македония били подчинени на Охридската архиепископия, а онези в Моравско и Северна Македония на сръбския патриарх в Ипек (Печ). Те обаче също били изложени на гръцко и сръбско културно влияние, както и останалите българи в диоцеза на Цариградската патриаршия. 
Самата Вселенска патриаршия в Константинопол била под контрола на т.нар. фанариоти-влиятелни гръцки фамилии, обитаващи цариградския квартал Фенер и претендиращи за връзка със старата византийска аристокрация. Фанариотите заемали и висши постове в османската администрация, но това не пречело да кроят тайни планове за възобновяване на православната Византийска империя и за елинизацията на всички православни християни в Османската империя чрез Цариградската патриаршия. Славянобългарските църковни традиции останали все пак силни в западните и северните области на България, където гръцкият език бил абсолютно непознат и неразбираем.

Силен удар нанесли на българското население  процесите на ислямизация. Съществували чести случаи на доброволна ислямизация по материални и други лични съображения (освобождаване от голям брой данъци, възможности за кариера в армията и администрацията и пр)/ Османските власти имали и механизми за принуда в тази насока, макар че Коранът и шариатът позволяват на евреите и християните, като религии близки на исляма да запазват своята идентичност, но със значителни ограничения. Един от лостовете за ислямизация било девширмето.

Запазени са и данни за масови кампании за помохамеданчване на цели райони със стратегическо значение или труднодостъпни и размирни области. За ислямизацията спомогнали и тюркските номади-юруци, които проникнали и в най-затънтените планински краища. Чести били и отвличанията на млади девойки и жени, които били помюсюлманчвани насилствено. Мюсюлманската полигамия и забраната на немюсюлмани да се женят за мюсюлманки, но допускането на бракове на мюсюлмани с немюсюлманки, укрепвало допълнително позициите на мюсюлманският елемент.

От друга страна мюсюлманите, концентрирани в гъстонаселени градове и махали, давали големи жертви по време на чумните епидемии през XV-XVIII в. Стотици хиляди румелийски мюсюлмани загинали и в многобройните войни на империята в Европа и Черноморието. Това запазило баланса между мюсюлмани и християни на Балканите, които за разлика от Мала Азия останали преимуществено християнски регион, макар и с компактни мюсюлмански анклави в някои свои части.

Християните запазващи религията си били подложени на значителни ограничения. Те нямали право да носят оръжие (с малки изключения), цветни дрехи, да яздят коне в присъствието на мюсюлмани и пр. Съществуват фетви (религиозни укази), налагащи ограничения за използване на "неверническия език", особено сред новите мюсюлмани. Християните можели да подновят храмовете си само със специално разрешение, а строителството на нови църкви било почти невъзможно. Повечето нови храмове били фактически подземия. Някои големи манастири като Рилския, атонските манастири и пр. се ползвали със специална протекция от властите, но и те не били напълно защитени, поради нарастващата анархия в империята.

Малките социални групи

Българското население в новите условия на османската власт се затворило в основните елементи на социалната структура- семейството и териториалните общности (селската община и градската махала). Българското семейство запазва европейския си и християнски моногамен облик. Приема се, че средното българско семейство в този период се състояло от петима души- брачната двойка и средно три деца. Ръководна и представителна фигура бил съпругът-баща. Той бил и юридическият притежател на собствеността. Неслучайно вдовишките домакинства били отделени в особена данъчна категория, със значително облекчени данъци. Ролята на жената се свеждала главно до функциите на майка и съпруга, но изпълнявала и важни стопански функции извън дома. В семейството децата били възпитавани като българи и християни, възприемали целия комплекс от традиции, характерни за нашия народ, научавали българския език като основно средство за комуникация.

Вторият важен елемент от социалната структура била селската община. Тя е териториално-професионална общност, в която човешките връзки се изграждат чрез съвместния живот в общото пространство и еднаквия поминък. Общината се състои от семействата, обитаващи селото. Нейна представителна част са мъжете и тя има патриархален характер. Налице е и възрастова йерархия, а от изворите личи, че неформален лидер е обикновено селският свещеник. Селската община е и органът за контакт с османските власти, чрез който отделният човек избягва прекия натиск на тази власт. Селската община регулира и отношенията между отделните си членове, надзирава спазването на нормите на християнския морал и пр.

Сходни били и функциите на градската махала, в която обаче поминъкът не винаги бил еднакъв и дори сходен. Принцип за групирането в махалите често пъти била верската и етническата принадлежност- българска, турска, влашка и пр. махали. През XVII в. е налице и терминът "варош", с който се обозначава християнското население и неговия квартал в града.

Еснафът бил друга важна социална и професионална единица. Първоначално той бил чистопрофесионална организация, подобна на западноевропейските цехове, като християни и мюсюлмани членували съвместно в него. По-късно се отграничават български и турски еснафи т.е. налице е и верско и етническо обособяване в рамките на една и съща професия.

Православната църква и простонародното християнство

Както е известно Търновската патриаршия след смъртта на последния Патриарх Евтимий бива ликвидирана. Нейният диоцез бива предаден на Константинополската патриаршия, а тя самата била преобразувана в митрополия, чиито владика носел и титлата екзарх на България, като спомен от древното  й величие. Висшият клир обаче бил съставен почти изцяло от гърци. Подобна била съдбата на Охридската българска архиепископия, която запазила обаче своята автономия до 1767 г.. Част от западните български земи (епархиите  Нишка, Скопска, Кюстендилска и Самоковска) влезли в диоцеза на Печката (Ипекска) сръбска патриаршия, което засилило сръбското културно влияние в тези региони. Те преминали към Константинопол едва след закриването на Печката патриаршия през 1766 г.

В периода XV-XVII в. не съществувала обаче умишлена тенденция за елинизация или сърбизация на българското население. Все пак славянобългарските църковни традиции останали по-силни в западните и северните български земи, където гръцкото етническо и културно присъствие било абсолютно символично. Но българите вече нямали свой висш клир и на практика тяхната Православна църква била изцяло подчинена на гръцки и сръбски архиереи.

Липсата на силна официална църква дала възможност за засилване на т. нар. простонародно или битово християнство, в което били включени елементи доста далечни от канона, но тясно свързани с народната култура и дори с езически преживелици. Част от българското население било ислямизирано, а друга част приела католицизма. Особено лесно прозелити на исляма и католицизма ставали някогашни еретически групи като торбешите (богомилите) и павликяните, които били преследвани от някогашната официална Православна църква.

Българската култура и османското нашествие

В българската историография господства тезата, че османското нашествие е нанесло тежък удар и върху културното развитие на българския народ. Ликвидирани са основните културни институции и средища, чието частично възстановяване започва едва от XVI в. Голям брой български духовници и книжовници се изселват в Сърбия, Влахия, Молдова и Русия. В емиграция протича живота на последните големи имена от Търновската школа –Григорий Цамблак и Константин Костенечки. Все пак българската култура не е изкоренена от османското нашествие. По-съхранени остават западните области, където се запазва по-хомогенно и компактно българско население дори в трагичните за българския етнос XVI и  XVII в., когато той е заплашен от пълна асимилация и изчезване.

Все пак своята изключително важна роля за съхраняването на българската църковна традиция изиграват древните атонски манастири Зограф и Хилендар, чието монашество си остава предимно българско (независимо, че Хилендар е по статус сръбски манастир), а също и Бачковският манастир и "Св. Наум" край Охрид,  които изиграли голяма роля за запазване то на българщината в застрашени от пълна ислямизация райони като Родопите и Югозападна Македония.

Около 1460 г. е възобновен изгорелият Рилски манастир, където през 1469 г. са пренесени и мощите на св. Йоан Рилски от Търново. От този момент манастирът нормализира своя живот и вече през XVI в. възстановява водещите си позиции в българския духовен живот. За това допринася отчасти и фактът, че той се ползва със специалната протекция на Портата, подобно на Атонските манастири.

Много известен книжовник, чието творчество е свързано с Рилската обител е Владислав Граматик от Ново бърдо в Косово, който творил предимно в Северна Македония. Най-известната му творба е " Рилската повест" (продължение на житието на св. Йоан Рилски от Патриарх Евтимий), която разказва за пренасянето на мощите на светеца от Търново във възобновения Рилски манастир.

Друг виден книжовник от XV в. тясно свързан с Рилския манастир е Димитър Кантакузин, също родом от Ново бърдо. Макар и да принадлежал към стара аристократична византийска фамилия, той пише на църковнославянски (старобългарски) език, който познавал отлично. Неговите най-известни творби са "Житие на св. Йоан Рилски" и " Похвала и служба на Св. Йоан Рилски". В Рилския манастир в периода XV-XVII в. творили и други по-малко известни книжовници като монах Гаврил, монах Мардарий, игумен Атанасий и др.

През XVI в. като важен културен център се утвърждава София, заедно с многобройните съседни манастири - Драгалевски, Куриловски, Лозенски и др. (т. нар. Мала или Софийска Св. Гора). Тук се оформя Софийската книжовна школа, чиито най-известни представители са  поп Пейо и Матей Граматик.

Поп Пейо е автор на житието на св. Георги Нови Софийски - български младеж, роден в Кратово, който претърпял мъченичество в София в началото на XVI в. , защото не пожелал да приеме исляма. Подобен характер има и житието на св. Никола Нови Софийски от Матей Граматик, което описва мъченичеството на обущаря Никола, родом от село Чурхли, Янинско, който също отказал да се потурчи и за това бил публично екзекутиран. Подобни съчинения поддържали българското и християнското самосъзнание на населението във времена, в които опасността от пълна ислямизация и турцизация била една реалност.

Със София и Скопие била свързана дейността на един от пионерите на българското печатно дело Яков Крайков, който по това време отпечатал във Венеция няколко славянски книги. Друг виден културен деец от София бил Пимен Софийски, известен и като Пимен Зограф, който учил зография в Атон, а по-късно обновил стенописите в редица църкви и манастири в Софийско. В началото на XVII в.той преписал и няколко книги с богослужебно съдържание.

През XVII и началото на XVIII в. Софийската книжовна школа постепенно губи своето значение, макар че в нея все още се преписват значителен брой книги главно с богослужебно и религиозно съдържание.

Важен културен център през XV-XVI в.бил гр. Кратово в Северна Македония, заедно със съседния манастир "Св.Гаврил Лесновски". В града и манастира били подготвени опитни калиграфи (поп Йоан, поп Доротей, поп Лазар и др.), които вмъквали в преписите си значителен брой приписки с безценно историческо съдържание.

От средата на XVI и особено през XVII в. започва възстановяване  на книжовната дейност в други стари книжовни средища. - Черепишкия манастир, Врачанския манастир "Св. Троица", Етрополския манастир "Варовитец", Слепченския манастир, манастирът Трескавец до Прилеп, Марковия манастир до Скопие и др. Особено процъфтявал книжовният живот в Етрополския манастир, където се оформила истинска калиграфска школа, продължаваща манастирски традиции, датиращи от XII в. (по-известни калиграфи са монах Даниил, монах Рафаил, Василий Софиянин и др.)

От средата на XVII в. започва оживление на книжовното дело в редица селища, които в началото на XVIII в. се утвърждават и като ранновъзрожденски центрове - Панагюрище, Карлово, Котел, Жеравна, Трявна, а също и в по-големи градове като Враца, Търново, Видин, Скопие, Дебър, Велес и др.

През XVII и първата половина на XVIII в. се появяват и съчинения, написани на език, близък до говоримия. Нов елемент внася дамаскинарството- съставянето на смесени сборници на говорим език по подобие на новогръцкия " Тисаврос " от 1558 г. на Дамаскин Студит. Най-известният дамаскинар от първата половина на XVIII в. е Йосиф Брадати, който пътувал из цяла България, като монах-таксидиот на Рилския манастир. Той е автор на 15 сборника, в които разглежда редица актуални теми от живота на българите през XVII и първата половина на XVIII в. Други дамаскинари от този период са Никифор Рилски, Тодор Врачански и др.

По общи данни се приема, че българската книжовна традиция оцеляла в над 120 манастирски средища и в над 270 градове и по-малки селища, които географски са разположени сравнително равномерно из всички български области. Най - важните книжовни центрове се превърнали и в центрове на просветата. Това били т. нар. килийни училища, в които се усвоявали калиграфията, църковните книги  и църковното пеене. В края на XVI в.,  по данни на немския пътешественик Стефан Герлах,  в София имало две училища за свещеници, чиито възпитаници вероятно са били и Пимен Зограф и Яков Крайков. Училище имало и в Лесновския манастир край Кратово, а също и във Врачанския манастир "Св.Троица". Просветна дейност разбира се развивал и Рилският манастир.

През XVII и първата половина на XVIII в. броят на килийните училища нараства.  Все по-често се срещат и прозвищата " даскал" и " граматик". Прочути килийни училища в края на XVII-началото на XVIII в. били училищата в Трявна, Самоков (на Йосиф Брадати), Банско, Плевен, Шумен, Панагюрище и др.

В някои български градове били създадени и гръцки килии, а също и по-модерни училища с преподаване на гръцки език - в  Силистра, Мелник, Търново, Котел, Скопие и др. Млади българи се учели също в отлично уредените училища в Света гора, Солун, Мосхополе  (Южна Албания) и др. Образованието в тези училища било на твърде високо ниво, но създавало предпоставка за т.нар. гъркомания сред част от по-образованите и грамотни българи.

Българската култура през разглеждания период не се развива напълно изолирано от културата  на съседните балкански и на европейските народи, въпреки екстремалните условия в които е поставена. Блестящ пример за това е културата на българите -католици от Чипровския край, която достига своя апогей през XVII в. и влияе не само върху чипровчаните и павликяните - католици, но отчасти и върху православните им съседи. Известни католически автори от XVII и първата половина на XVIII в. са Петър Богдан, Кръстю Пейкич, Филип Станиславов, Петър Парчевич, Яков Пеячевич. Софийският архиепископ Петър Богдан е автор на преводи от латински на "илирийски " език- смесица от хърватски и старобългарски език, която била употребявана за просветни цели от българите- католици. Той е автор и на " Описание на България" от 1640 г., написано на латински език, а също и на неотпечатана " История на България", използвана вероятно от по-късния автор Блазиус Клайнер, францискански монах от българокатолическия манастир в Алвинц, Трансилвания.

Важна роля играе и епископ Филип Станиславов, чието съчинение " Абагар", отпечатано  през 1651 г. в Рим се смята за първата новобългарска печатна книга. В Чипровци  и съседния францискански манастир функционирали начално училище и семинариум, в които се изучавали "илирийски" и латински език, а също и предмети като логика, теология и др. Някои българи- католици като Илия Маринов, Петър Парчевич и др. получили и висше богословско образование в Илирийския колеж в Рим и Лорето. След Чипровското въстание от 1688 г. българокатолическата общност понесла тежък удар. Голяма част от тях се изселила във Влахия и Банат, където възникнали цветущите банатски български колонии, които са съхранени и до днес. Част от българите-католици в Никополско и Пловдивско останали в старите си селища, но загубили своето културно значение.

Българските книжовни традиции оказвали значително влияние върху съседните народи. Общоизвестен факт е че до края на XVIII в. литургичен и книжовен език на Дунавските княжества бил старобългарският език, а влашките и молдовските владетели използвали в своята канцелария местна форма на среднобългарския език. За това спомагало и наличието на многобройно българско население, особено във Влахия, непрекъснато подсилвано от нови вълни преселници от България. Във Влахия, Молдова и Трансилвания били открити и няколко печатници за славянски книги (XVI-XVII в.) - в Търговище, Яш, Брашов и др. Калиграфската традиция, съхранена във влахо-молдовските манастири от своя страна оказала известно влияние за възраждането на тези традиции в самата България.

Интензивни били и културните връзки със сърбите във Войводина (Сремски Карловци) и Черна гора. В Сремски Карловци творили и ранновъзрожденските български книжовници Партений Павлович и Христофор Жефарович, които отчасти възприели популярната тогава теория на илиризма, според която всички южни славяни образуват един илирийски народ, разделен на отделни племена - българи, сърби, хървати и др. В западните български земи проникнало сръбско културно влияние главно чрез Печката патриаршия, която управлявала Самоковската, Кюстендилската и Скопската епархии. Това обаче все още не водело до денационализация на българското население от периферните западни области, което настъпило през XIX в.

През XVII в. в България се появили и книги, печатани в Русия, които наложили отчасти руската редакция на старобългарския език (т.нар. църковнославянски език) в богослужението. Тези връзки обаче в разглеждания период били твърде спорадични и протичали под знака на общата православна вяра, която свързвала Русия с покорените от Османската империя южнославянски народи.

Значителни по своята интензивност били културните и духовните връзки между българи и гърци, които образували единната общност на православните османски поданици - рум миллет, ръководена от константинополския патриарх. Влиянието на гръцките религиозни и просветни традиции в България имало положителен ефект до момента, в който не била възприета така наречената " мегали идея", която целяла чрез църквата и училището да асимилира православните християни от негръцки произход и да възроди на мястото на Османската империя православна и гръцка Византия. За запазването на българския етнос огромна роля изиграло съхраняването на консервативната селска община със старите родови и патриархално-задругарски форми. Българското население, което в огромното си мнозинство било селско, а в градовете населявало обособени махали било опазено до голяма степен от асимилационните процеси именно поради връщането си към подобни архаични форми на съществуване.

Архитектура и живопис през XV-XVII в.

Османското нашествие оказало значително влияние и по отношение на архитектурните традиции по българските земи. Много от паметниците на средновековната българска култура били унищожени. Разрушени били почти всички укрепени центрове, много църкви и манастири. Строителството на нови християнски храмове и дори ремонтът на старите сгради били почти невъзможни. Там където все пак били постигани подобни разрешения били строени малки схлупени, вкопани в земята храмове, които по нищо не трябвало да напомнят за величието на християнската религия. Османските завоеватели превърнали и редица стари християнски култови сгради в джамии. Такава била съдбата на "Св. 40 мъченици " в Търново, " Св. Георги " в София (наречена Гюлджамия ), "Св. София " (Сиявуш паша джамия ), Банябаши джамия и др. Построени били разбира се нови мюсюлмански храмове  - Ескиджамия в Хасково (1395 г.), Томбулджамия в Шумен и мн . др. Построени били и бани, кервансараи, безистени, мостове - често пъти на мястото на стари средновековни комплекси с подобно предназначение, на които бил придаден ориенталски облик. (Кервансарай на Коджа дервиш Мехмед паша, по-късно познат като Черната джамия на мястото на църквата " Св. Седмочисленици " в София), Куршумхан в Пловдив, Мостът на Мустафа паша край Свиленград и др.) Сред старите паметници на ориенталското изкуство в България може да бъде спомената и Дервиш баня в Кюстендил.

В края на XVI в. в Скопие била построена и часовникова кула. По-късно подобно съоръжение се появило в Пловдив, Пазарджик, а през XVIII в. и в Русе. Подобни съоръжения в Одрин и Цариград по това време все още нямало. Запазени са и значителни образци на жилищната архитектура от този период (по-специално от XVII и началото на XVIII в. /. От този период произхождат Павликянската къща в Копривщица, (началото на XVIII в. ), Бельовската къща в Самоков (ср. на XVII- началото на XVIII в. ), както и някои старинни къщи в Несебър, Боженците, Банско и най-вече в Арбанаси, край Търново, чиито архитектурни форми показват известно влияние на архитектурните традиции от Епир, Албания и Южна Македония.

На християните било възможно строителство само на еднокорабни църкви, които били твърде ниски, а с течение на времето частично хлътнали в земята. Въпреки това и днес безценни архитектурни паметници от периода са църквата "Св. Петка Самарджийска в София, църквата " Св. Димитър" в Бобошево от XV в. " Св. Никола" в Студена до Перник, " Св. Архангели " в Буховския манастир ( XVII в. ) и особено седемте църкви от Арбанаси, между които най-известна е църквата "Рождество Христово".

Въпреки ограниченията за строителство  и украса на християнските храмове, българската стенописна и иконописна традиция продължила своето развитие и в периода XV-XVII в. Най - ранна е живописта  от църквата " Св Богородица Витошка " в Драгалевския манастир от 1476 г., където са изобразени ктиторът Радослав Мавър, вероятно един от последните български феодали, заедно със съпругата си Вида. От XV в. са и стенописите в Бобошевския манастир, Погановския манастир, метоха Орлица в Рила, " Св. Петка Самарджийска " в София и пр. Всички съпровождащи надписи от този период са все още български, което говори за силни славянобългарски културно-религиозни традиции.

От XV в. са датирани и някои безценни икони като " Св. Арсений" (Рилски манастир)," Христос Вседържител" (Кремиковски манастир), " Деисис " (Бачковски манастир) и др. През XV в. са създадени и някои образци на миниатюрата (Слепченското евангелие)," Александрията", Рилският панегирик на Владислав Граматик и др. През XVI в . живописните традиции са запазени и съхранени, макар че според изкуствоведите, тогава отсъстват центрове с по-мащабно влияние и значение. Все повече в украсата и надписите се налагат гръцкият език и официалния канон на Цариградската патриаршия.

По- интересни стенописи от XVI в. са ранните стенописи в " Рождество Христово" в Арбанаси и Новата митрополия "Св. Стефан”  в Несебър. Могат да бъдат посочени още стенописите от църквата в дупнишкото село Вуково, от църквата в Курило, от Трънския манастир "Св. Архангел Михаил " и пр.

От този период са и стенописите на прочутият Пимен Зограф, учил в Атон и зографисал голям брой църкви и манастири в Западна България. Малко са и запазените образци на иконописта от XVI в. това са няколко икони от Созопол, Несебър и Ахтопол, дело вероятно на гръцки майстори. За разлика от това има доста оцелели паметници на миниатюрата, създадени в България, Влахия и Молдова и отразяващи традициите на старата Търновска школа - Черепишкото евангелие, Крупнишкото евангелие, Сучавското евангелие от Рилския манастир и пр.

През XVII и първата половина на XVIII в. живописните традиции в страната се възраждат. От XVII в. са датирани многобройните стенописи от Карлуковския, Сеславския манастири, село Добърско в Разлога, Бачковския манастир, църквите в Арбанаси, Несебър, някои черкви в Търново и Видин и пр. На много места надписите отново са на български език, а на други (Арбанаси, Бачковския манастир и пр. ) в гръцките надписи се съдържат славянски думи и изрази.

През XVII в. се оформят и няколко центъра на иконописта - Несебър, Търново и околностите му, Етрополе, Бачково, Мелник, София, Пловдив, Поганово и пр. , които развиват свои собствени традиции. Появяват се и първите резбовани иконостаси ( Роженски манастир, Несебър, Арбанаси и пр. ). В живописта се чувства известен упадък, свързан може би с увеличения обем на продукцията на зографите и иконописците, но пък са налице нови елементи в сферата на колорита, темите и пр. Намалява обаче броят на миниатюрите - едно изкуство, което вече започва да запада дори в последните си центрове в България.

Дискусия: Процесът на ислямизация

В съвременната историография се води доста сериозен спор около мащабите и методите на ислямизация на християнското население в Османската империя, включително и в българската етническа територия. Според една от тезите ислямизацията е протичала често пъти масово и насилствено, като целенасочена държавна политика. Друга група учени е на мнение, че става дума предимно за доброволно преминаване към исляма с по-индивидуален или групов характер, често пъти продиктувано от икономически и социални причини, без особен натиск от държавните институции.  В тази връзка се води и спор около автентичността на един ключов текст – разказът за помохамеданчването на областта Чепино в Родопите, приписван на поп Методий Драгинов от с. Корова. Част от изследователите оспорват автентичността на този текст и са на мнение, че той е бил съчинен не през XVII, а през XIX в. от възрожденски автор, който е искал да обоснове тезата за българския произход на помаците в Родопския регион.

Като цяло зони на по-компактно население с български език и ислямска религия се оформят в Западните и Средните Родопи, в района около гр. Ловеч в Северна България, а също в Тиквеш, Гора, Мъглен (Меглен), Дебърския край и други части на днешна Македония, Северна Гърция, Албания и Косово. За някои тюркоезични групи, например турското население на Герлово също се допуска значително участие на местно българско население при формирането му. 
Немалка част от турското население в днешните български земи произхожда от колонисти, дошли в различни периоди от Анадола. Част от тези преселници- алианите в Североизточна България се появяват тук, преселени от Източен Анадол от османските власти, поради религиозните и културните им връзки с Иран.

Наред с масовите кампании за ислямизация, безспорни са данните за индивдуални и групови актове на приемане на исляма, като един от механизмите е и кръвният данък, с чиято помощ се попълвали редовете на еничарския корпус. В българската житийна литература от този период са описани и случаи на отпор срещу ислямизацията, като участниците в този отпор обикновено биват канонизирани за светци- Георги Нови Софийски, Никола Нови Софийски, Ангел Лерински, Злата Мъгленска, Лука Одрински, Дамаскин Габровски и др.
Subscribe to: Comments (Atom)