Тема 6 по история: Съпротива срещу Османската власт XV-XVII в.

Съдържание на темата
Въстанията през XV и XVI в.

През периода XV-XVII в. в българските земи неколкократно избухват въстания срещу османците, въпреки неблагоприятния факт, че България се намира в центъра на османските европейски владения, в непосредствена близост до столицата Цариград. Дори на север от Дунава, се намира васалната на османците Влахия. Първите прояви на съпротива срещу османците датират още от началото на XV в. и според някои изследователи всъщност са последни опити за опазване на средновековната българска държавност, тъй като са свързани с последните представители на Шишмановци.

Въстание на Константин и Фружин

През 1402 г. в битката при Анкара завоевателят на България султан Баязид бива разбит и пленен от татаромонголския хан Тимур  (Тамерлан). Сам Баязид умира в татаромонголски плен, а Османската държава навлиза в период на междуособна война между синовете му – Мехмед, Сюлейман и Муса.

На Балканите най-силни позиции отначало имал Сюлейман, който бил подкрепен и от някои дребни аристократи-християни. Същевременно синът на цар  Йоан Срацимир, Константин, който се намирал във Влахия при своя чичо войводата Мирчо Стари се опитал с негова помощ да възстанови властта си на юг от Дунава. През 1404 г. те предприели съвместни действия на юг от Дунава. Константин, който бил титулуван цар и император на България  (Загора), настъпил вероятно в бащините си владения около Видин, а Мирчо Стари завзел част от Добруджа със Силистра. Същевременно сръбският деспот Стефан Лазаревич, дотогава верен османски васал, с помощта на унгарците си възвърнал някои територии отнети му от Баязид. В крайна сметка Сюлейман отстъпил някои области на Мирчо Стари и Стефан Лазаревич и те прекратили военните действия срещу османците.

В края на 1408 г. избухнало въстание, предвождано от Константин и братовчедът му Фружин (син на цар Йоан Шишман). То обхванало земите около р. Тимок и областта Църна река в западната половина на бившето Видинско царство. Сюлейман обаче успял да превземе главната крепост на въстаниците Темска и нахлул далеч на юг достигайки Щип в Средна Македония.
Същевременно гражданската война в Анадола и Румелия продължавала. На Балканите настъпил Муса, който спечелил на свой ред мнозина християнски боляри и през 1410 г. елиминирал Сюлейман. Впоследствие обаче Муса започнал да преследва християнските си съюзници и получил прозвището Кеседжия (главорез). През 1412 г. избухнало голямо въстание срещу Муса, в което участвали християни и мюсюлмани-къзълбаши, които били водени от шейх Бедреддин Симави, според когото християни и мюсюлмани били равнопоставени. Въстаниците се обявили в подкрепа на Мехмед, третия Баязидов син. Константин и Фружин, които все още контролирали част от Северозападна България също подкрепили Мехмед. През 1413 г. при с. Чамурли, Самоковско Муса бил разбит и загинал. Едноличен османски султан станал Мехмед I. Константин умрял през 1422 г. в Сърбия, но Фружин бил зачислен в унгарската аристокрация, запазвайки и царската си титла. Известно е, че е участвал в кампанията на Владислав III Ягело от 1443-1444 г. от когато датират и последните сигурни сведения за него. Известна е негова мисия в Албания, с подкрепата на Дубровнишката република в търсене на съюз с прочутия Скендербег срещу османците.

Походите на Владислав III Ягело и Янош Хуняди от 1443-1444 г.

На 1.1 1443 г. папа Евгений IV издал специална була (папска грамота) за обявяване на кръстоносен поход срещу османците. Главен организатор на походите бил папският легат  (посланик) в Унгария кардинал Джулиано Чезарини. Походът бил поверен на полско-унгарския крал Владислав III Ягело и на воеводата на Трансилвания Янош Хуняди, който бил и палатин на Унгарското кралство. Вероятно участие в кампанията взел и Фружин, който бил титулуван "цезар на Загора" т.е. цар на България.

През есента на 1443 г. огромна кръстоносна армия, водена от Владислав Ягело, Янош Хуняди и съюзника им сръбския деспот Георги Бранкович, потеглила срещу османците. На 3.11. 1443 г. османците претърпели тежко поражение при Ниш, а към кръстоносната армия се присъединили стотици местни християни. Кръстоносната армия навлязла на югоизток, завзела и София и се насочила към Тракия. В района на Златица и Ихтиман обаче тя се натъкнала на силна съпротива, а и паднал дълбок сняг. В крайна сметка било сключено примирие в Одрин, последвано и от т. нар. Сегедски мир от лятото на 1443 г.

Кръстоносците обаче не мислели да спазят Сегедския мир и през есента на 1444 г. бил предприет нов поход, този път през Видин и Никопол. В кръстоносния лагер пристигнали и влашки отряди, а междувременно османците загубили и Оряхово и започнали да се оттеглят от Северна България. Мнозина българи отново се включили в кръстоносната армия, въпреки конфликтите с кръстоносците, които третирали местните православни жители като схизматици (т. е. отцепници от Вселенската църква).

По същото време султан Мурад II подкупил генуезки кораби, с чиято помощ прехвърлил 100 000 армия от Анадола в Румелия и я разположил край Варна. Тук на 10.11.1444 г. се разгоряло решителното сражение. В него кръстоносците били разгромени, а младият Владислав III загинал и поради това по-късно бил наречен Варненчик. През 1445 г. християнска флотилия отново се появила по Дунава и помогнала на над 12 000 българи да избягат във Влахия, но като цяло кръстоносната идея получила смъртоносен удар с поражението при Варна.

Първо Търновско въстание

През XVI в. Османската империя продължила своята военна експанзия в Средиземноморието и Средна Европа. Най-голямо отражение за българите имали войните и с набиращите мощ Хабсбурги, които владеели Австрия, короната на Св. Римска империя и остатъците от Унгарското кралство, които не били завзети от османците. Османската империя била въвлечена и в тежки войни с Иран на изток, а в Черноморието нейните съюзни татарски ханства Крим, Казан и Астрахан били все повече заплашвани от Полша и Русия. Руският цар Иван IV Грозни превзел Казан и Астрахан и осуетил опитите на османски еничарски части да го изтласкат от Астрахан. Тази победа на православен владетел над османците имала вероятно доста широк отзвук сред православните жители на Балканите и създала основа за легендата за Дядо Иван, смесвайки се с по-древната легенда за Презвитера Йоан- митичен източен християнски владетел, който ще помогне на Кръста срещу неверниците. Всъщност Русия се намесила реално на Балканите едва от средата на XVIII в.

На 8.11.1571 г. османците претърпели и първото си голямо поражение по море от обединен християнски флот, воден от испанския адмирал дон Хуан Австрийски  край гръцкото пристанище Лепанто (Навпактос). Наистина османците бързо превъзмогнали това поражение и дори завзели не след дълго Кипър и Тунис, но митът за тяхната непобедимост бил развенчан.  От 1593 г. били подновени военните действия между Хабсбургите и османците в Унгария. Съюзник на Австрия в тази война бил влашкият воевода Михаил Храбри (1593-1601), който започнал редовни нападения на юг от Дунава и дори достигнал Пловдив и Одрин.

В тази обстановка в Севeрна България се появили многобройни хайдушки отряди, които били водени от прочути войводи като българина Баба Новак, далматинския сърбин Дели Марко и пр. Започнала и подготовка за въстание, която била ръководена от дубровнишките търговци Павел Джорджич и братя Соркочевичи, никополския български първенец  Тодор Балина и гъркът Дионисий Рали, който бил митрополит на Търново. Замесени били и други владици - Йеремия Русенски, Спиридон Шуменски, Теофан Ловешки и владиката от Романия (Тракия) Методий. Към 1596 г. съзаклятието обхванало голяма част от Сев. България и може би част от Тракия. Установени били връзки с австрийския император Рудолф II и влашкия воевода Михаил Храбри.

През 1598 г. влашките войски навлезли в Северна България. В този момент (септември 1598 г.) в Търново избухнало Първото Търновско въстание. По не много сигурни данни за цар бил провъзгласен мним потомък на Шишмановци– Шишман III. Не след дълго османците потушили въстанието, а власите се оттеглили, последвани от десетки хиляди български бежанци. Повечето водачи на въстанието също потърсили убежище на север от Дунава във Влахия, Австрия и Русия. По същото време (1596-1603) и охридският архиепископ Атанасий Ризеа посетил Италия, Австрия, Испания и Русия с план за въстание в Албания и Македония.

Католическата мисия в България и съпротивителното движение. Чипровското въстание

През XVII в. съотношението на силите между християнските европейски държави и османците се променило не в полза на османците. Централна сила в антиосманските коалиции си оставала Австрия в тесен съюз с Папството. Успоредно с борбата срещу османците Виена и Рим се надявали да разширят позициите на католицизма сред православните балкански християни. През 1615-1616 г. Османската империя сключила с Австрия конвенция, която гарантирала пълна религиозна свобода на католиците в пределите на Османската империя. През 1622 г. в Рим била създадена Конгрегация за разпространение на вярата, имаща за цел да разпространява униатството и католицизма сред православното население на Изтока.

В Северозападна България вече имало един султански хас (имение), населен с католици и включващ рударското градче Чипровци и селата  Копиловци, Железна и Клисура. Тук още в XIV в. се заселили саксонски рудари и католици от Сев. Албания.  Те се смесили с коренното население, но съхранили католическата си вяра, въпреки че имали българско народностно съзнание. През 1595 г. папа Климент VIII изпратил в България францисканска мисия, начело с босненеца Петър Солинат. Тя укрепила католицизма в Чипровци и привлякла към Римската църква еретиците-павликяни от Никополско, Свищовско и Пловдивско.

През 1624 г. францисканската мисия в България получила статус на кустодия. През 1642 г. била учредена Софийската католическа архиепископия, чиито архиепископ бил и викарий на Влахия и Молдова. През 1644 г. била учредена втора архиепископия в Марцианопол ( край дн. град Девня). Католически владици от Българската кустодия били поставени и в Скопие, Охрид, Призрен и Никопол. Българите-католици имали прекрасно образован клир, най-изтъкнатите им духовници получавали образованието си в Италия и имали солидни духовни и политически контакти със Запада. Сред тях личат имената на Илия Маринов, Филип Станиславов, Петър Богдан и Петър Парчевич. Особено активна политическа дейност развивали софийският архиепископ Петър Богдан и марцианополският архиепископ Петър Парчевич, които популяризирали българската кауза в Рим, Виена, Варшава и други европейски столици. Петър Богдан написал и една от първите истории на България на латински език.

През 1682 г. избухнала поредната война между Портата и Свещената лига  (Австрия, Венеция, Полша (Полско-Литовската Жеч Посполита) и Русия). Османците претърпели тежко поражение пред стените на Виена (1683 г.) и започнали да се оттеглят от Средна Европа. Австрийският пълководец Евгений Савойски достигнал до Белград. В Северното Причерноморие руски и запорожки казашки отряди  поставили в критична ситуация васалното на Портата Кримско ханство.

През пролетта на 1688 г. австрийските войски достигнали Белград и Железни врата. Австрийски отряд подкрепен от български, сръбски и влашки доброволци овладял Кладово и Оршова. Тук се оформила свободна зона, в която се концентрирали многобройни доброволци от Северозападна България. Започнала и трескава подготовка за въстание сред чипровските католици. На 16.9.1688 г. австрийците превзели Белград. Това послужило като сигнал за Чипровското въстание. Създаден бил мощен въстанически отряд, начело с Георги Пеячевич, Богдан Маринов, Лука Андренин, братята Михаил и Иван Станиславови. Освен католическите селища въстанали и редица православни села във Видинско, Берковско и Пиротско. Създадени били мощни укрепени лагери в Чипровци и местността Жеравица. Срещу въстаниците османците изпратили отряда на Имре Тьокьоли–унгарски благородник-протестант, който воювал на страната на османците срещу католическата династия на Хабсбургите. Чипровчани, които били католици и силно свързани с Австрия и Рим били естествени негови врагове. Ето защо отрядът на Тьокьоли атакувал изненадващо Жеравица и Чипровци и нанесъл тежко поражение на въстаниците. Северозападна България била разорена, а католическото население масово се прехвърлило в Банат и Влахия. Оцелелите въстаници, начело с Г. Пеячевич се присъединили към корпуса на принц Лудвиг Баденски, който през 1689 г. временно заел голяма част от Северозападна България.

Второ Търновско въстание

По това време, поне според руски източници, в Северна България започнала подготовка за въстание сред православните българи. Негов водач бил Ростислав Стратимирович-мним потомък на цар Йоан Срацимир. Той се появил в Москва титулувайки се търновски княз и спечелил на своя страна московския патриарх Йоаким, за чиято племенница княгиня Мария Дубровска бил впоследствие сгоден. През 1686 г. Ростислав Стратимирович и братът на годеницата му княз Савелий Дубровски оглавили Второто Търновско въстание. То обхванало голяма част от Северна България и Софийско. Османците обаче бързо овладели Търново, а впоследствие унищожили и главните центрове на въстаниците около Габрово. Водачите на въстанието Р. Стратимирович и С. Дубровски успели да се укрият в Рилския манастир и оттам да се прехвърлят в Русия. Населението на Търновско, Габровско, Никополско, Златишко и Софийско обаче било подложено на жестоки репресии.

Въстание на Карпош

Друга австрийска армия, водена от ген. Пиколомини нахлула в Косово. През 1690 г. австрийски части проникнали и в Тракия и създали несигурност дори за гарнизоните на Пловдив и Одрин. През 1689 г. османските власти разкрили въоръжено съзаклятие на християните в Разградско, въпреки наличието на компактно мюсюлманско население в този регион. В Южна и Западна  България действал  с 4000 отряд, съставен от хайдути, унгарци и немци, Страхил войвода от с. Ветрен. Той контролирал на практика земите между Кюстендил и Ниш.

В Северна Македония подобен отряд създал войводата Карпош. След падането на Ниш в австрийски ръце в Поморавието и Северна Македония избухнало масово въстание, което оглавил Карпош, който приел титлата кумановски крал, след като превзел Куманово и Крива паланка. По-късно начело на 5000 въстаници, той навлязъл в Косово и се съединил с австрийците. Император Леополд I издал указ за провъзгласяването на Карпош за княз и генерал. Начело на трихиляден отряд Карпош превзел Скопие и го предоставил на австрийците, които обаче подпалили града и се оттеглили на север. От юг настъпил Халил паша с 18 000  войници. Той превзел Скопие и Крива паланка, а Карпош бил пленен и екзекутиран в Скопие. С това Карпошовото въстание, което било последната брънка от масовото въстаническо движение в Мизия, Тракия и Македония било потушено. Въпреки призивите на император Леополд за масово въстание на християните в България, Сърбия и Албания, то вече не било възможно. Австрийската армия се оттеглила към Белград, а православното население било разколебано в подкрепата си към австрийците, които твърде брутално се опитвали да насаждат католицизма и униатството в освободените територии на Срем и Славония.

С тези събития приключил цял период в освободителните борби на българите, в който надеждите им били свързани главно с успехите на австрийското оръжие срещу османците.

Хайдушкото движение

Най-масовата и честа форма на съпротива срещу османското господство е хайдутството. Хайдути буквално означава разбойници, но постепенно добива смисъл на християнски дружини, които се борят срещу насилията на властите или на отделни местни мюсюлмани. Това явление е трайно и упорито в българските земи от XV чак до края на XIX в.

Хайдушкото движение било стихийно и неорганизирано. Обикновено това били малки групи, действащи основно през топлите месеци. Често в основата на техните действия стоели лична трагедия или мотив. Българският фолклор изобилства с песни, посветени на хайдушки войводи и дори жени-войводки (Сирма, Бойка, Румена и др.). Най-ранното сведение за хайдути се датира от 1454 г. Според него лично султан Мехмед II пленил около София войводата Радич.

Хайдутството добива много по-широки размери през XVI в. особено в планинските области на Западна България и Македония. Така например в края на века в Битолско действал Толе войвода с дружина от около 80 души. Данни за хайдути през XV-XVI в. ни съобщават и западните пътешественици Брокиер, Лескалопие, Безолт и пр. От края на XVI в. са  легендарните Чавдар войвода и Лалуш байрактар, които начело на 300 души действали в Кожух пл. и между София и Скопие.

През XVII в. са многобройни хайдутите в Софийско, Моравско и Македония. Най-известни войводи от тези краища били Петко Ильов, Петре Дундар, Бързак и др. Някои от тях предвождали до триста хайдути. Интересни са сведенията на османския пътешественик Евлия Челеби, който съобщава за войводата Байо (Бабо), който начело на 500 бойци овладял временно Битоля (1661 г.). Друго свърталище на хайдути според Евлия Челеби били Габровският и Шипченският Балкан. Като цяло хайдушките дружини обаче рядко надминавали десетина души.

През 1638 г. била издадена фетва за свещена война срещу християните-хайдути. Въпреки това хайдушките действия продължили и се засилили и през следващия XVIII в.  От този период са известни войводите Чокан  (Видинско), Балчо и Алагьоз (Кюстендилско), Папазоглу (Оряховско), Чавдархан (Софийско), Страхил (Пазарджишко и Пловдивско) и пр. Османските власти не можели да се справят с хайдутите и многобройните им ятаци. Много хайдути се включили и в австрийските и влашките отряди при действията им на османска територия.

Дискусия: Банатските българи и въпросът за българското етническо самосъзнание през османската епоха

В съвременната историография, въпреки многобройните свидетелства за българско етническо самосъзнание през Средните векове и османската епоха, упорито се прокарва тезата, че българите са оформени като отделна етническа група едва през XIX в., когато на Балканите проникват идеите на модерния национализъм. Дотогава те били аморфна селска маса, без никакво друго самосъзнание, освен религиозното определение „православни християни“ в рамките на османската категория „рум миллет“. Живо свидетелство за наличието на достатъчно ясна българска идентичност през XVII в. са банатските българи-католици, които се преселват масово на север от Дунава след погрома на Чипровското въстание. Наричат се още "павликяни“, тъй като част от тях произхождали от Никополската епархия, където католическото население било свързано със средновековните павликянски еретици, преди да приеме католицизма. И до днес българите-католици пазят своя старинен език от XVII в., превръщайки го и в писмено-регионална норма на българския език, имат ясно българско самосъзнание, въпреки, че връзките им с България са възобновени едва след Освобождението през 1878 г.  Днес банатските българи обитават няколко селища в Румъния и Сърбия, сред които най-известни са Винга и Бешенов в Румънски Банат и Бело блато и Иваново в сръбската част на Банат.

Съществуват достатъчно данни за наличие на българско самосъзнание и сред православните и дори сред някои от ислямизираните българи, разбира се, в рамките на предмодерната идентичност. От друга страна, сред православните българи се разпространява гръцкото културно влияние, което води и до явлението „гъркомания“ т.е. стремеж за приемане на доминантната гръцка култура и език, предимно в градска среда и в най-южните региони на българското етническо пространство, където част от българското население бива асимилирано от съседните гръцки общности. Подобни чужди влияния са познати и сред други славянски народи, например немското влияние в Чехия, унгарското сред словаците и хърватите, италианското сред далматинците. Тези процеси били свързани преди всичко с факта, че българският народ в периода до XVIII в. обитавал компактно селските региони, а в градовете доминирали често пъти други етнически групи- османски турци, гърци, евреи.
Subscribe to: Comments (Atom)