Тема 5 по история: Залезът на средновековната българска държава

Съдържание на темата
България през втората половина на XIII в. Зависимост от татарската Златната орда

След смъртта на Йоан Асен II Българската държава тръгнала бързо по пътя на политическия упадък и междуособните борби. При приемника му, малолетния Йоан Калиман (Коломан) I (1241-1246) над България, както и над останалите балкански и средноевропейски страни надвиснала татаромонголската заплаха. 

Татаромонголите на Чингис хан в началото на XIII в. завзели обширни територии в Азия. Западното крило на монголските войски, начело с племенника на Чингис хан, Бату завзело Волжка България и Русия и нахлуло дълбоко в Средна Европа-  в Унгария, и Полша. Южната част от западното крило, водена от принца Кадан нахлула на Балканите и опустошила не само Далмация, но и Босна, Сърбия и България. Археологическите разкопки в Търново показват следи от сериозни опустошения от 1242 г. Българският владетел трябвало да изплаща ежегоден трибут на Монголската империя. В южноруските степи се консолидирала могъщата Златна орда, която представлявала потенциална заплаха за Средна Европа и за Балканите. В Кавказ, Мала Азия и Близкия Изток се разпореждал друг татаромонголски владетел–Хулагу.

Междувременно вдовицата на Йоан Асен II царица Ирина Комнина през 1246 г. извършила преврат и отстранила Калиман (син на царицата унгарка Анна) и неговите регенти. Цар станал нейният син от Йоан Асен II Михаил II Асен (1246-1255), който също бил малолетен и фактически управлението било в ръцете на царицата-майка. Възползвани от тези събития никейците овладели Родопите и част от Македония. Унгарският крал Бела IV, родственик на убития цар Калиман, завзел отново Белград и Браничево и си присвоил титлата „крал на България“.

Последвалите неуспешни опити на царя да отвоюва загубеното, предизвикали реакцията на аристокрациията.Недоволните боляри организирали нов преврат и Михаил II Асен бил убит. Започнали ожесточени борби за трона. В борбата за трона надделял скопският болярин Константин Тих, родственик и на сръбската династия на Неманичите, който бил коронясан за цар (1257-1277). След брака си с никейската принцеса Ирина, която била внучка на цар Йоан Асен II, той се сродил с Асеневата династия и приел името Асен.

Новият цар влязъл в сложни конфликти с  Унгария и възстановената през 1261 г. Византия. Унгарците проникнали в своите набези до Търново и подкрепили полунезависимите видински деспоти Ростислав и Яков Светослав, които се величаели с титлата "император на България". Същевремнно в Тракия Константин Тих трябвало да се бори с отцепника Мицо, подкрепен от Византия. През 1265 г. в съюз с татарите от Златната орда, с които бил първоначално в отлични отношения, Константин Тих успял да нахлуе почти до Константинопол.

Император Михаил VIII Палеолог от своя страна насочил усилията си към разбиване на българо-татарския съюз. Той успял да омъжи Константин Тих за византийската принцеса Мария Палеолог (след смъртта на първата му съпруга Ирина Ласкарис), а същевременно установил тесни отношения с татарите, които започнали набези в граничните български области на североизток. Те били предвождани от влиятелния татарски военачалник Ногай, който постепенно подчинил западните земи на Златната орда и установил силно влияние на Балканите. Приблизително по това врeме Константин Тих получил тежко нараняване и влиянието на съпругата му Мария в Търново нарастнало. През 1273 г. малолетният й син Михаил бил обявен за съвладетел.

В такава обстановка избухнало голямото селско въстание, начело с Ивайло (във византийските извори е познат с прозвището Лахана или Бърдоква, но приписка към евангелие от гр. Свърлиг, в дн. Източна Сърбия, от този период споменава цар Иваил, който управлявал в Търново). Въстанието било предизвикано от нарастващата политическа анархия и зачестилите татарски набези. През есента на 1277 г. селяните успели да отхвърлят татарите отвъд Дунава, а армията им нарастнала значително и се отправила към Търново за да се разправи и с непопулярния цар. Константин Тих лично оглавил похода срещу въстаниците, но бил разбит и загинал. Въстанието обхванало и други части на България. През пролетта на 1278 г. бунтовниците обсадили Търново. В този момент се намесил Михаил VIII Палеолог. Той искал да наложи на българския престол своето протеже Йоан Асен III, който бил потомък на великия български цар Йоан Асен II, но и зет на византийския император. Към България потеглила византийска армия, която да наложи на трона византийския кандидат. От север за нов удар се готвели татарите. В този момент овдовялата царица Мария се решила на дързък ход. Тя се споразумяла с Ивайло. Селският водач бил провъзгласен за цар и сключил брак с Мария, като осиновил малолетния Михаил. Този взаимен компромис трябвало да елиминира византийския претендент Йоан Асен III.

Византийското настъпление било спряно на старопланинските проходи, но на север Ивайло бил обсаден от татарите в Дръстър. Възползван от това византийският пълководец Михаил Глава в началото на 1279 г. извършил десант край Варна, превзел Преслав и обсадил Търново. Болярите, недоволни от селския цар, пуснали слух, че Ивайло е убит и отворили вратите на столицата пред Иван Асен III. Въстаническите сили в Дръстър и Стара планина, обаче останали непокътнати. Ивайло успял да отблъсне татарите. Бунтовниците отново обсадили Търново. Положението на Йоан Асен III станало неудържимо. Срещу него бил организиран заговор, воден от влиятелния български болярин Георги I Тертер, който произхождал от знатна куманска фамилия  . Болярите се сплотили около Тертер, решени да не допуснат втори път Ивайло до трона и го провъзгласили за цар (1280-1292). Йоан Асен III избягал във Византия, а армията на Ивайло била разбита. Самият той избягал при татарския владетел Ногай. Ногай обаче премахнал Ивайло по молба на византийския император Михаил VIII, който бил негов тъст.

Външнополитическите проблеми на България се задълбочили. Влиянието на Златната орда все повече нараствало. Всъщност България била под контрола на Ногай, който узурпирал властта над западните земи на Ордата. На северозапад се обособило Браничевското княжество, управлявано от куманите Дърман и Куделин, което през 1291 г. обаче било напълно овладяно от сърбите и безвъзвратно загубено за България. Сърбите атакували и съседното Видинското деспотство, но с помощта на Ногай там се утвърдила друга българокуманска фамилия на Шишмановци. На юг от Балкана се обособило Крънското деспотство, чиито владетели умело лавирали между Търново, Константинопол и татарите.

През 1290 г. Георги I Тертер се признал за татарски васал. Една от дъщерите му станала съпруга на Ногаевия син Чака, а синът му Теодор Светослав заминал като заложник при татарите. На българските монети се появили татарски символи. Въпреки всичко през 1292 г. Георги I Тертер трябвало да бяга от татарите в Константинопол.

Приемникът му Смилец (1292-1298) бил изцяло зависим от татарите. Татарските нападения в България станали ежедневие. Братята на Смилец- Войсил и Радослав, изцяло контролирали Крънското деспотство. През 1298 г. властта в Крън преминала в ръцете на деспот Елтимир- брат на Георги Тертер. Смилец се опитал да укрепи съюза със Сърбия, а неговата дъщеря Теодора станала съпруга на крал Стефан Урош III Дечански и майка на Стефан Душан.

По това време в Златната орда също се разгорели междуособици. Ногай бил убит от законния хан Токту, а принц Чака избягал заедно с Теодор Светослав в България и се настанил в Търново (1299 г.). Това бил апогеят на татарската хегемония. В началото на 1300 г. обаче Теодор Светослав детронирал и обезглавил Чака. Благодарният Токту отстъпил на България Южна Бесарабия, а в Търново властта поела новата династия на Тертеровци, при която България временно възстановила вътрешно- и външнополитическата си стабилност.

България в началото на  XIV в.

През XIV в. Втората българска държава навлязла в етап на развитие, съпроводен с нарастваща децентрализация, който според някои учени се нарича развит или същински феодализъм. Това спомогнало за завладяването на България от османските турци и откъсването на българите за пет столетия от общоевропейското развитие. В самото начало на XIV в. при цар Теодор-Светослав Тертер (1300-1321) се почувствала известна стабилизация на държавата. България присъединила Южна Бесарабия, а отношенията с татарите добили характера на равноправни отношения. Новият цар взел незабавни мерки за възстановяване на българската власт и в Тракия. Разгромен бил най-напред деспот Радослав, който се опитал с византийска помощ да овладее Подбалканската област с Крън и Копсис, които били в ръцете на деспот Елтимир Тертер. През 1304 г. край р. Скафида била разгромена и друга византийска армия, водена от втория брат на цар Смилец- Войсил.

След успешната война с Византия (1304-1307)  били възстановени българските владения в Тракия и властта на Търново над Крънското деспотство, чиито деспот Елтимир се опитал да заговорничи с Константинопол. Върховенството на Търново признал безусловно и видинският деспот Михаил Шишман. Сключен бил съюз със Сърбия и били засилени контактите с Венеция и Генуа.

През 1320 г. избухнала гражданска война във Византия, известна като "Войната на двамата Андрониковци", защото се водела между император Андроник II и неговият внук Андроник Млади (1320-1328). Новият български цар Георги II Тертер (1321-1322 ). предприел поход в Тракия през Пловдив, но внезапната му смърт (вероятно бил убит от татарите) осуетила настъплението на българите към Одрин. Цар станал  видинският деспот Михаил Шишман (1322-1330), свързан с династията на Асеневци и подкрепен от Сърбия (негова съпруга била сръбската принцеса Анна-Неда) и Златната орда. Той подновил военните действия срещу Византия и нейния съюзник, деспотът на Копсис и Крън Войсил. В хода на военните действия ромеите си възвърнали Пловдив, но Войсил бил разбит, а земите между Сливен и Несебър били присъединени към България.

През 1324 г. с татарско подкрепление Михаил Шишман нахлул дълбоко в Източна Тракия. В крайна сметка мирът с ромеите бил подновен. Михаил Шишман сключил брак с византийската принцеса Теодора и прогонил първата си съпруга сръбкинята Анна-Неда, което влошило отношенията му със Сърбия. Гражданската война във Византия продължавала. През 1328 г. Михаил Шишман предложил тайна помощ на Андроник II, който владеел само Константинопол. Византийският император обаче прозрял, че българският цар се надява сам да овладее Константинопол и предпочел да абдикира в полза на внука си Андроник Млади. В крайна сметка бил сключен мир и  съюз между България и Византия, насочен срещу Сърбия. Опитът на Михаил Шишман да разшири антисръбската коалиция обаче не успял. През 1330 г. се стигнало до директен сблъсък между българи и сърби. На 28 юли при Велбъжд (Кюстендил) сръбският крал Стефан Дечански нарушил еднодневнтото примирие и разгромил изненаданите българи. Цар Михаил Шишман бил ранен и загинал. Бил погребан в църквата „Свети Георги“ в село Старо Нагоричани в дн. Република Северна Македония. На търновския трон бил поставен синът му от Анна-Неда, Йоан Стефан, който бил малолетен (1330-1331). След тази победа сръбската власт временно обхванала и част от днешна Югозападна България.

Управление на Иван Александър (1331-1371). Начало на османската експанзия

Не след дълго Йоан Стефан бил детрониран от столичното болярство начело с великия логотет Филип и протовестиария Раксин. За цар бил избран ловешкият деспот Йоан Александър, произхождащ от Шишмановци и Асеневци и племенник на цар Михаил Шишман. Новият сръбски крал Стефан Душан не реагирал на промяната и установил отлични отношения с България като сключил брак с българската принцеса Елена, сестра на новия български цар. Дългото управление на Йоан Александър донесло голям културен разцвет на страната, но сложило началото на бавен и траен политически упадък. През 1332 г. Иван Александър разбил ромеите при Русокастро и възвърнал някои изгубени градове по Черноморието. Но в близост до Балканите се появила нова опасност в лицето на Османския бейлик.

Още от XI-XII в. многобройни тюркски племена нахлули от Средна Азия в Близкия изток и византийска Мала Азия. Първоначално водеща роля играели селджукските турци, които владеели голяма част от Източна и Централна Мала Азия. През XIII в. те привлекли нови турски групи във своите владения, разселвайки ги по границите на Румския селджукски султанат с Византия. Постепенно някои от новодошлите тюркски племена създали свои независими държавици-бейлици и започнали самостоятелно да нахлуват в Западна Мала Азия, където византийската власт била все още относително здрава. През 1299 г. в древната област Витиния възникнал и бейликът на Осман, който обединил около себе си тюркски племена, произхождащи от древното племе кайъ и нарекли по-късно себе си османлии (османци).

През 40-те години на XIV в. Византия била обхваната от нова гражданска война между привържениците на малолетния император Йоан V Палеолог и аристократите, подкрепящи претендента Йоан Кантакузин. Именно Йоан Кантакузин довел пръв турски наемници на Балканите. С тяхна помощ той разгромил през 1345 г. независимият български владетел на Западна Тракия и част от Родопите Момчил. Междувременно в самата България се засилила политическата децентрализация. През 40-те години на XIV в. се оформило васалното на Йоан Александър Добруджанско деспотство със столица Калиакра, което било под властта на представители на Тертеровия род –Балик, Добротица и Иванко. След втория брак на цар Йоан Александър с една търновска еврейка, която приела християнството и името Теодора, първородният му син Иван Срацимир (от първата му съпруга влашката принцеса Теодора) получил през 1356 г. Видинската област, която още от средата на XIII в. била обособена като отделно деспотство, контролирано от Шишмановците.  На базата на Видинската област впоследствие се обособило Видинското царство.

По това време в Мала Азия набирал мощ Османският бейлик. Наследникът на Осман, Орхан овладял голяма част от Северозападна Мала Азия и превърнал в своя столица Бурса. Византия била вече пряко застрашена от османците. Към 30-те години на XIV в. се появили и първите османски отряди в Тракия, все още като византийски наемници. През 1352 г. османският престолонаследник Сюлейман овладял Цимпе, а през 1354 г. и Галиполи, с което османците стъпили на Балканите. Създаден бил санджакът Паша, начело на който след смъртта на Сюлейман застанал брат му Мурад.

При султан Мурад I (1362-1389) поставило втория етап от завоюването на Балканите. Още през 1362 г. османците завзели Одрин и го превърнали в своя столица. Същевременно балканските държави се намирали в сериозна криза. Сръбското царство на Стефан Душан започнало бързо да се разпада. България и Византия през 1364 г. провели последната си война за Черноморието, а българското крайбрежие било опустошено от византийския съюзник граф Амедей Савойски, който възвърнал на Византия важни пристанища като Анхиало, Созопол и Месемврия (1366 г.). 
Възползвани от това унгарците временно окупирали Видинската област (1365-1369). Те обаче били изтласкани от Видин с помощта на влашкия войвода Владислав Влайку, родственик на видинския цар Йоан Срацимир. Същевременно османците бавно, но сигурно разширявали владенията си в Тракия. Техните успехи предизвикали сериозна тревога у двама сръбски феодали от Македония-деспотът на Сяр Углеша и неговият брат прилепският крал Вълкашин (баща на прочутия Крали Марко). През 1371 г. те организирали голям поход срещу османците, но при Черномен на р. Марица били разбити и загинали. В техните владения се установила властта на Крали Марко, който, макар и да приел кралска титла, бил османски васал.

Културен подем през Второто българско царство

Повечето паметници на материалната култура от Втората държава се свързват със столицата Търново. Тя обхващала хълмовете Царевец, Трапезица, Девинград  и някои съседни местности по поречието на Янтра. Важни квартали били Асенова махала и Френкхисар. Около Търново се оформила верига от манастири, позната като Търновска Св. гора. По-известните от тях са патриаршеският манастир Св.Троица, Преображенският ман., Плаковският ман., Килифаревският ман., Капиновският и Петропавловският манастири. Запазени са и редица търновски църкви от епохата на Втората държава - "Св. Димитър", "Св.40 мъченици","Св.св. Петър и Павел", патриаршеската катедрала "Възнесение Христово" и пр. Разкрити са общо останките на над 40 църкви в Царевец и Трапезица. Разкрити са също основите на Царския дворец и редица болярски жилища на Трапезица. Приема се, че в Търново се изградила особена Търновска архитектурна школа. Основен тип на тази школа са еднокорабните, кръстокуполни църкви. През XIV в. се появяват и камбанариите, непознати дотогава. С Втората държава се свързват и останките на гр. Червен, както и редица обекти в София, Шумен, Охрид, Никопол, Несебър, Ловеч, Асеновата крепост край Асеновград, Мелник, крепостта Баба Вида край Видин, Калиакра  и пр. Във връзка с църковното строителство се развива и живописта. Според повечето автори може да се говори за наличие на особена Търновска живописна школа. Запазени са нейни образци в църквата "Св.40 мъченици" и фрагменти в някои разрушени църкви в Трапезица. Към Търновската школа се отнасят изцяло съхранените Боянски стенописи от прочутата Боянска църква, капела на севастократор Калоян от 1259 г. (образите на севастократор Калоян и съпругата му Десислава, цар Константин-Асен Тих и царица Ирина). Други прочути стенописи от XIII-XIV в. са стенописите от скалния манастир край с. Иваново, Русенско (чийто ктитор бил самият цар Йоан Александър) и от Земенския манастир, а също и от църквата в с. Беренде, Софийско, Погановския манастир, църквата Св.Спас в Охрид, църквата в с. Младо Нагоричино, Кумановско, Хрельовата кула от Рилския манастир, църквата от с. Бобошево, Кюстендилско, църквата в село Станичене, Пиротско и пр. Сред паметниците на иконописта могат да се отбележат посребрената Несебърска икона с Богородица и Иисус, Иконата на Иисус Христос от гр. Лан, Франция, деветте икони от църквата "Св. Климент" в Охрид, Бачковската икона на Богородица и Иисус Христос от 1311 г., някои каменни и мраморни релефни икони от Цепина, Несебър, Търново и пр. Като цяло българската средновековна култура през XIII-XIV в. продължила възходящото си развитие в рамките на европейския славяно-византийски Изток. Налице били и известни контакти с латинския Запад. Това европейски ориентирано развитие обаче било прекъснато от османското нашествие в края на XIV в., което задълго откъснало българските земи от общоевропейското развитие.

Завладяване на България от османците

След Черноменската битка Тракия и Македония били оставени на милостта на османците. Завзети били Пловдив, Димотика, Ямбол, Боруй (Стара Загора) и други български и византийски градове. По това време османците започнали овладяването на Родопите, въпреки упоритата съпротива, която им оказали Зареница, Цепина и др. български крепости.Същевременно умрял цар Йоан Александър и търновският престол бил зает от сина на еврейската съпруга на царя, Теодора, Йоан Шишман (1371-1395). Видинското царство и Добруджанското деспотство окончателно скъсали връзките си с Търново и дори преминали под църковното управление на Константинополската патриаршия за да избегнат всякаква намеса на търновския цар и търновския патриарх. Към 1373 г. българските владения на юг от Стара планина били ликвидирани почти напълно. Цар Йоан Шишман се признал за османски васал, дал за съпруга на Мурад I сестра си Кера-Тамара. Същевременно брат му Йоан Срацимир, възползван от затрудненията на Търновското царство, завзел София и я подчинил на Видинското царство.

През 1380 г. османците на свой ред превзели София след голям поход. На югозапад в техни ръце попаднали Сяр и Солун. Това предизвикало създаването на антиосманска коалиция, включваща  босненския крал Твърдко, сръбския княз Лазар и цар Йоан Шишман. През 1387 г. сърби и босненци разбили османците при Плочник. Вбесен от загубата Мурад I организирал през 1388 г. голям поход срещу непокорния васал Йоан Шишман. Османският пълководец Али паша нахлул на север от Стара пл. и завзел голяма част от Североизточна България (Провадия, Шумен и пр.)  В крайна сметка  бил сключен мир, според който Йоан Шишман запазвал само Търново, Никопол и още няколко крепости по Дунава и в Централна Сев. България.

След успешния поход в България, османците нахлули в Сърбия. Тук на 15 юни 1389 г. на Косово поле се разиграла драматичната Косовска битка. В нея загинал самият Мурад I, но синът му Баязид I (1389-1402) изтръгнал победата от сърбите и техните съюзници. Княз Лазар бил пленен и убит, а Сърбия станала османски васал.

През 1392 г. една османска армия била разбита в Южна Унгария от унгарския крал Сигизмунд. Обнадежден от това цар Йоан Шишман влязъл в тайни преговори с унгарците. Баязид обаче узнал за тези преговори и през 1393 г. организирал голям поход срещу Търновското царство. След тежка обсада на 17 юли 1393 г. Търново бил завзет от османците, а водачът на отбраната Патриарх Евтимий бил заточен в Бачковския манастир. Мнозина видни търновци били избити. По-късно османците обсадили и Никопол, където се отбранявал Йоан Шишман. В крайна сметка градът капитулирал, а плененият Иван Шишман бил екзекутиран (3 юни 1395 г.). С много усилия османците овладели Плевен, Враца и Ловеч. По същото време друга тяхна армия нахлула в Добруджанското деспотство и го овладяла.

Видинският цар Йоан Срацимир побързал да се обяви за османски васал. Османците нахлули и на север от Дунава във Влашко и макар че били отблъснати превърнали в свой васал и влашкият войвода Мирчо Стари (в битката при Ровине загинал Крали Марко, който се сражавал на страната на османцтие).

Тези успехи на Баязид засилили тревогата на унгарския крал Сигизмунд. През 1396 г. той организирал голям кръстоносен поход и навлязъл в България.  Йоан Срацимир отхвърлил васалитета към османците и се обявил за съюзник на кръстоносците. На 25 септември 1396 г. при Никопол обаче кръстоносците претърпели голямо поражение, като за османската победа допринесли значително сръбските им васали, а самият Сигизмунд едва се спасил. Скоро Видинското царство било завзето, а Йоан Срацимир бил заловен и заточен в Мала Азия.Така през 1396 г. бил сложен край на Втората българска държава. Политическият сепаратизъм и разногласията между балканските християни улеснили османците. До края на XV в. те подчинили целия Балкански полуостров и проникнали до Средна Европа.

Дискусия: Татарите и българите през Средните векове

Противно на тезите на сръбската и гръцката пропаганда от XIX и XX в., които приписват на българите „татарски“ произход, татари и българи имали сложни взаимоотношения, които започнали едва след татаромонголското нашествие през 1241-1242 г. и които изключват, както етническо родство, така и някаква културна близост между тях. Всъщност етнонимът „българи“е  познат на Балканите още от 480 г., докато името „татари“ се появило в Източна Европа едва през XIII в. Татарите били тюркоезичен народ, обитаващ земите на запад от монголите, който пръв бил завоюван от тях. Така в западните извори имената „монголи“ и „татари“ се смесват още в началото на походите на Чингис хан и образуването на Монголската империя. След нейното разпадане, в западната й половина се оформила Златната орда, където татарският тюркоезичен елемент взел надмощие, макар и управляващата династия да подчертавала своя монголски произход, свързан с първородния син на Чингис хан–Джучи. Всъщност именно монголотатарите унищожили Волжка България около 1237 г. и присъединили земите й към Монголската империя. Ето защо върху древните територии на Волжка България днес се намира автономната република Татарстан, чието население има доста далечна връзка с волжките българи.

Татарите нанесли големи щети и на Дунавска България, която временно била в орбитата на влияние на Златната орда, но постепенно успяла да изгради относително равноправни отношения с нея, макар и в определени периоди да заплащала данък. Българските земи били чест обект на татарски нападения, като последното голямо нападение е завземането на Варна от татарската орда Актав през 1399 г. Османското завоевание сложило край на татарските набези на Балканите, а Кримското, Казанското и Астраханското ханства, наследници на Златната орда, станали османски васали. По-късно в средата на XVI в. Казан и Астрахан били завоювани от руския цар Иван Грозни, а Кримското ханство просъществувало до втората половина на XVIII в., когато Руската империя сложила край на съществуването му.
Subscribe to: Comments (Atom)