Тема 4 по история: Възстановяване и развитие на българската държава до 1241 г.

Съдържание на темата
Установяване на византийската власт

След завладяването на българските земи от Византия те били интегрирани в административно-икономическата система на империята. В Тракия и Беломорието била възстановена стара византийска, административна уредба. Обновени били темите Македония  (между Одрин и Пловдив) Тракия (на юг от Одрин), Смолян, Солун, Стримон (по Средна Струма) и Волерон (в дн. Западна Тракия, между Места и Марица). На север от Стара пл. била създадена темата Паристрион (Подунавие) с център Дръстър (Силистра). Голяма част от западните и югозападните български земи влезли в катепаната България с център в Скопие. Западните български земи образували темата Срем с едноименния гр. Срем (дн. Сремска Митровица) за център. Начело на тези области стоели катепани и стратези. Една част от българските аристократи, особено свързаните с царското семейство, били изселени от България, но запазили ранга си и получили нови владения в Константинопол, Мала Азия и др., друга част запазила имотите си. Голяма част от българските земи влязла в императорския домен. В Тракия възникнали едри имения на византийски магнати, като грузинеца Григорий Бакуриани, който основал Бачковския манастир, Лъв Кефала и др. В българските земи били въведени ромейски гарнизони и ромейска администрация.

Първоначално Българската църква запазила значителни привилегии. Образувана била обширна автономна Охридска архиепископия, включваща 31 епископства. Нейният архиепископ се подчинявал само на императора. Запазени са три грамоти на Василий II, гарантиращи привилегиите и имотите на Българската църква. Пръв архиепископ бил българинът Йоан Дебърски, но впоследствие висшият клир бил попълнен с ромеи. Нисшите духовници и монасите били предимно българи.

Включването на България в пределите на Византийската империя довели и до сериозни социално-икономически промени. Те се проявили и в данъчната система. След 1040 г. в България била въведена и непозната дотогава парична рента. Тя включвала общ паричен данък (телос) с различни подразделения /за къщата, пасищата и др./. Въведени били и разнообразни такси и арендни плащания. Налице била и корупция сред администрацията. Към всичко това се прибавял и тежкият църковен данък владичина, с който било обложено цялото непривилегировано население. Градското търговско-занаятчийско население било обложено с известни такси, но като цяло положението му било по-добро от това на селяните. Българското население било затормозено най-вече от паричните плащания, поради ниската степен на развитие на стоково-паричните отношения в българските земи. Ситуацията била утежнена и от невъзможността на Византия да защитава ефективно балканските владения. От 30-те години на XI  в. България станала чест обект на нападения на тюркските племена печенеги и узи, прииждащи от отвъддунавските области. Част от тези племена били колонизирани като стратиоти в българските земи, а след 1053 г. темата Паристрион се управлявала фактически от печенежки ханове. През XI в. в българските области нахлували и унгарци, кумани, нормани. През 1096 г. оттук преминали кръстоносците от Първия кръстоносен поход, които причинили значителни щети на местното православно население. Българите обикновено сътрудничели на имперските войски в борбата им срещу свирепите нашественици, но понякога се присъединявали към нападателите. Антивизантийски настроения и патриотични нотки, свързани с идеализацията на Първото българско царство се наблюдават в Българския апокрифен летопис от XI в. и в други апокрифни текстове от XI-XII в.

Въоръжени въстания

Най-внушителна изява на желанието на българите за освобождение били въоръжените въстания през  XI в. През 1040 г. в българските земи бил въведен паричен поземлен данък, посрещнат с бурно недоволство от местното население. Още през същата година в Белград избухнало въстание, водено от Петър Делян, син на цар Гаврил Радомир, който се провъзгласил за цар на българите. Скоро били овладени Ниш и Скопие. Същевременно избухнало въстание на стратиотите от Драчката тема, населена предимно с българи и албанци, които провъзгласили за цар своя водач Тихомир. Между двамата водачи бил осъществен контакт. В крайна сметка за цар бил признат Самуиловият потомък Петър Делян, а Тихомир бил екзекутиран според древния обичай, като бил пребит с камъни за да се избегнат раздорите сред въстаниците.
Въстанието обхванало земите от Средна Гърция до Белград, като в Епир и Тесалия то било подкрепено и от местните гърци, власи и албанци, доведени до отчаяние от високите данъци и произволите на чиновниците. В главния лагер на Петър Делян в Острово (Южна Македония) се появил братовчед му Алусиан (син на цар Йоан Владислав), който също имал права върху престола. Той бил приет радушно от  Петър Делян и обявен за главнокомандващ, паралелно със самия Делян. На Алусиан била поверена 40 000 армия с която да превземе Солун, но той бил разбит. Тогава Алусиан влязъл в тайни преговори с византийския император Михаил IV и ослепил коварно Делян, след което избягал в Константинопол и получил титлата магистър. В началото на 1041 г. огромна византийска армия, оглавена лично от император Михаил IV разбила главните сили на Петър Делян около Острово. Самият той бил заловен и екзекутиран. Последните въстанически отряди били разгромени не след дълго около Прилеп.

През 1072 г. катепанатът България станал център на ново антивизантийско въстание. То избухнало в Скопие под водачеството на Георги Войтех, потомък на кавханска фамилия. Съюзник на българите било сръбското княжество Зета-Дукля (Черна гора), чиито престолонаследник Константин Бодин бил свързан със Самуиловата династия. Придружен от малък сръбски отряд той бил коронясан в Призрен за български цар с тронното име Петър. Първоначално въстаниците овладели целия катепанат България, но впоследствие били разгромени, а Георги Войтех и Константин Бодин били взети в плен. Георги Войтех бил екзекутиран, а Константин Бодин бил заточен в Сирия. По-късно обаче успял да избяга и завършил дните си като княз на Зета.

През 1074 г. вдигнал бунт управителят на Паристрион Нестор, който може би бил от български произход. Бунтове избухнали и в Средец (начело с павликянина Лека) и в Несебър (воден от Добромир). Българското население подкрепило и други метежници като павликянина Травъл (1084 г. около Пловдив и Белятово) и Лъжедиоген (1092 г.). Като цяло обаче империята съумявала да държи под контрол повечето си балкански територии през цялото  столетие. 

След блестящото управление на Алексий I Комнин (1081-1118). Византия  тръгнала бавно по пътя на упадъка. Българското население сериозно страдало от политическата нестабилност настъпила във Византия през XII в. На два пъти българските земи били прекосявани от кръстоносци  (Първият поход през 1096-1097 г. и Вторият поход през 1147 г.), които опустошавали всичко по пътя си, третирайки местното православно население като еретици и схизматици. Подунавието и Тракия отново станали арена на печенежки и кумански набези.
Опитите на император Мануил I Комнин (1143-1180) да възстанови и разшири византийското влияние в Италия и Западна Европа били скъпо заплатени. Цяла Източна Мала Азия била напълно овладяна от селджукските турци. Загубени били позициите в Италия, а на север от Дунава се активизирали нови тюркски племена - куманите, които се превърнали в постоянна заплаха за Подунавието и Тракия. При Андроник I Комнин (1183-1185), въпреки опитите му за реформи, положението на Византия станало катастрофално. Обширните територии на северозапад били овладени от съюзените сърби и унгарци. На 24 август 1185 г. сицилийските нормани превзели Солун и подложили жителите му на жестоко клане. Андроник I бил детрониран и екзекутиран по особено жесток начин от освирепелите константинополски плебеи, а на престола дошъл Исак II Ангел, който успял да изтласка норманите от Балканския п-в и сключил примирие със сърбите и унгарците. Югозападните български земи били разорени от норманите. През 1185 г. унгарците и сърбите опустошили земите между Белград и Средец и  отвлекли от Средец мощите на българския светец св. Йоан Рилски, отнесени в унгарската столица Естергом. По-късно, мощите били върнати в Средец, след сключването на мир между Унгария  и Византия.

Въстанието на Петър и Асен (1185-1187)

Възцаряването на Исак II Ангел било съпроводено със засилването на данъчния гнет в българските земи. Конкретна причина за недоволство бил новият данък върху добитъка, с който било обложено населението на Подунавието във връзка със сватбата на Исак II Ангел с унгарската принцеса Маргарита. Византийските историци Никита Хониат и Георги Акрополит разказват, че водачите на въстанието в Подунавието братята Асен и Петър били местни дребни боляри, лично оскърбени от императора. Петър (Тодор) и Асен (Белгун) били наистина аристократи от Подунавието, вероятно от българо-кумански произход. Упоритото споменаване на власи в съчинението на Никита Хониат дава основа на румънската теза за влашкия им произход, но по-внимателните проучвания показват, че в някои извори от края на XII и първата половина на XIII в. термините българи и власи се използват като синоними. Това смесване липсва напълно в домашните извори, където се говори изключително за българи.Във въстанието обаче вероятно са били включени и известен брой власи, които по това време безспорно са живели в района на Долния Дунав.

Според Никита Хониат в късната есен на 1185 г. Тодор и Асен посетили императора в лагера му в Кипсела и поискали да бъдат зачислени във византийската армия като прониари (част от византийското военно земевладелско съсловие), като за това да получат едно „малодоходно място” в Стара планина. Императорът се отнесъл грубо с братята, а Асен дори бил ударен от севастократора Йоан. Така към общите настроения за въстание в Подунавието се прибавил и личният конфликт на Асеневци с император Исак ІІ Ангел.

Въстанието срещу Византия започва в края на октомври 1185 г. в Търново (26 октомври, Димитровден). (Според друга теория това е станало през пролетта на 1186 г.) Тук Петър и Асен освещават новоизградената църква "Св. Димитър Солунски" и обявяват на събралото се множество, че св. Димитър Солунски е изоставил разорения от норманите Солун и е пренесъл милостта си върху Търново и върху "народа на българите и власите". За цар бил провъзгласен Тодор, който приел традиционното за българските царе име Петър (в чест на св. цар Петър от X в.). Първоначално бил освободен Преслав- столицата на Първото царство. Въстанието бързо обхванало цялото Подунавие и част от Тракия. През декември 1185 г. срещу въстаниците бил изпратен кесарят Йоан Кантакузин, но той бил разбит. Втората наказателна армия, водена от Алексий Врана, по произход българин, вдигнала бунт срещу императора. През пролетта на 1186 г. обаче лично Исак II Ангел оглавил наказателния поход и Асен и Петър били принудени да се оттеглят на север от Дунава при съюзните им кумани. В този период като фактически водач и съвладетел се наложил по-младият брат Асен. През лятото на 1186 г. Асеневци с отряди от българи и кумани овладели отново Подунавието и открито демонстрирали готовността си да възстановят Българската държава в прежните и граници. В югозападните земи вдигнал бунт съмишленикът им Добромир Хриз.

През 1187 г. Исак II Ангел предприел втори голям поход на север от Стара планина и обсадил Асеневци в Ловеч. В крайна сметка било признато възстановяването на Българската държава в Подунавието, Добруджа и Загоре. Столица на Втората българска държава станало Търново. Най-младият брат от Асеневата фамилия Калоян бил отведен като заложник и гарант на мира в Константинопол. През есента на 1187 г. новоизбраният български архиепископ Василий коронясал Асен В Търново за цар на българите. Петър останал съвладетел с царска титла и резидирал в Преслав. Върховната власт била в ръцете на Асен (1187-1196 г.).

Управление на Асен I

По това време на Балканите се появяват кръстоносците от Третия кръстоносен поход и по-специално армията от Свeщената Римска империя, водена от император Фридрих I Барбароса. Той сключил договор за ненападение с Византия през чиито земи трябвало да премине. Въпреки това, както обикновено, отношенията между кръстоносците и местното православно население били враждебни. Междувременно Исак II Ангел влязъл в преговори с египетския султан Саладин срещу когото бил насочен Третият кръстоносен поход. Това било явно нарушение на договора с кръстоносците. В тази обстановка българските царе Асен и Петър и сръбският жупан Стефан Неманя предложили на кръстоносците антивизантийски съюз на специални преговори в Ниш. Българските царе подновили тези предложения, когато кръстоносците достигнали Пловдив и обещавали 40 000- на войска. Въпреки разрива си с Константинопол, Фридрих Барбароса се въздържал от подобна коалиция и прехвърлил армията си в Мала Азия. Все пак затрудненията на Византия с кръстоносците дали възможност на Асеневци да печелят време.

През 1190 г. Исак II Ангел нахлул на север от Стара пл. и обсадил Търново, но бил принуден да се оттегли. По обратния път в Тревненския проход, ромеите попаднали в българска засада и били напълно разбити. Това позволило на българските отряди да овладеят най-напред земите около Средец , Ниш и Стоб. Исак ІІ Ангел започнал преговори с унгарците за евентуален антибългарски съюз.Войната била трайно пренесена в Тракия, а през 1194 г. българите спечелили нова голяма победа при Аркадиопол. Византийската власт в Тракия била силно подкопана. Военните действия продължили и през 1195 г., когато българите спечелили нова победа край Сяр (Серес) в Южна Македония. Цар Асен І отблъснал временно унгарците от Белград и Браничево и пренесъл триумфално мощите на свети Йоан Рилски от Средец в Търново, с което укрепил неговия статут на християнски религиозен и политически център. През 1196 г. бил предприет нов поход по долината на река Струма и достигнали до зоната на градовете Амфипол и Сяр, където ромеите, водени от севастократор Исак претърпели ново голямо поражение. Тези успехи на Асен І и неговия брат Петър събудили голяма тревога в Константинопол.

Същевременно, може би с византийска намеса сред българските боляри възникнал заговор срещу Асен. Той бил убит от братовчеда си Иванко, подтикнат от пленения севастократор Исак. Иванко се опитал да се провъзгласи за цар. Обсаден от верни на Асеневци войски обаче трябвало да бяга във Византия, където приел името Алексий и управлението на Пловдив. Властта в България поел Петър, който пазел царската си титла и още приживе на Асен владеел областта на Преслав  (Петровата хора тоест област) като съвладетел. През 1197 г. нов болярски заговор причинил смъртта и на Петър. Цар станал обаче най-младият Асеневец Йоаница (Калоян), който междувременно успял да избяга от Константинопол, където бил заложник.

Управление на цар Калоян. Уния с Римската църква

По това време (1197 г.) в Тракия и Македония практически самостоятелно управлявали Добромир Хриз и Иванко, който, въпреки враждата си с Асеневци, потърсил сближение с новия български цар. През 1198 г. император Алексий III Ангел успял да елиминира Иванко, но Добромир Хриз укрепил властта си в Средна Македония и засилил връзките с Търново. Калоян привлякъл на своя страна също и управителя на Родопската област Йоан Спиридонаки, който се обявил срещу новия император. В български ръце попаднала ключовата крепост Констанция в Тракия. Малко по-късно, през 1201 г. българите овладели  и Варна и вероятно и други крепости по Северозападното Черноморие и Тракия. Предприет бил голям поход на югозапад, като били овладени значителна част от Косово и Македония, почти до Охрид. Още в началото на 1202 г. бил сключен мир и с Византия, която запазвала в свое владение по-голямата част от Тракия. Империята обаче била изправена пред нова опасност - Четвъртия кръстоносен поход, организиран от Папството и Венеция и обхващащ главно феодали от Сев. Италия и Франция и добиващ все по-ясни антивизантийски нюанси.
Междувременно унгарците и сърбите, водени от жупана Вукан, нахлули в долината на река Морава, но през 1203 г. били отблъснати успешно от Калоян, който възстановил българското управление по река Морава, в Браничево и в Белград.

Активизирането на източната политика на Римската църква при папа Инокентий III засилило интереса към България и Сърбия, като евентуални съюзници срещу гнездото на схизмата- Константинопол. В тази насока папата разработил основите на униатската политика като средство за постепенното покатоличване на тези православни страни.

Цар Калоян, който търсел международно признание за възобновената Българска държава също обърнал поглед към Рим. Още през 1199 г. по инициатива на папата били установени взаимни контакти. Българският владетел искал признание за царската си титла, а българският архиепископ трябвало да бъде титулуван патриарх. През август 1203 г. папски легати, водени от капелан Йоан Каземарински донесли в Търново папско писмо, което признавало Калоян за " крал на България и Влахия." Донесен бил и палиум (наметало) за българския архиепископ. Същевременно водачите на Четвъртия поход маркиз Бонифаций Монфератски и граф Балдуин Фландърски влезли в много тесни отношения с Венеция, която се стремяла да пренасочи похода от Палестина към Константинопол. В тази връзка в кръстоносния лагер се появил и Алексий IV–претендент за византийския трон.

През 1203 г. кръстоносният флот наистина се появил пред Константинопол. Император Алексий III бил принуден да бяга в Тракия и потърсил съюз с Калоян, но без успех. В новите условия българският цар търсел сближение с папата, като отчитал, че папата контролира в значителна степен целия католически Запад. С папска помощ Калоян постигнал признание от Унгария за властта си над спорните Белград и Браничево. През 1204 г. в Търново пристигнал папският легат кардинал Лъв. На 8 ноември била сключена  официална уния между Римската и Българската църква. Архиепископ Василий бил ръкоположен за примас, но не и за патриарх. Разбира се Българската църква на практика оставала абсолютно независима. Папата признал на Калоян само кралска титла, но българският владетел се титулувал цар т.е. император според римовизантийската традиция. По същия начин българският примас се титулувал патриарх, опрян на традициите на Първото царство.

Същевременно конфликтът между Византия и кръстоносците, които се намирали пред Константинопол се разгарял. На 13 април 1204 г. западните рицари завзели с щурм византийската столица. Значителна част от земите на империята били поделени между тях и венецианците. Създадена била католическата Латинска империя с център Константинопол. Пръв неин император станал граф Балдуин Фландърски. Върху незавзетите от кръстоносците византийски територии възникнали три гръцки държави - Епирското деспотство на Балканския полуостров и Никейската и Трапезундската империя в Мала Азия. Никея и Епир се ангажирали в борбата за възстановяване на Византия, но между тях се разгоряло и съперничество в тази насока. В тези условия цар Калоян, опрян на унията с Рим, предложил съюз на новите си съседи. Латинците обаче третирали България като византийска провинция, която им принадлежи по право. Цар Калоян известил по този повод  папа Инокентий III, но не получил очакваната подкрепа. Това довело до антилатински съюз между България и ромейската аристокрация от Тракия, част от която вече била окупирана от латинците. Тракийските гърци прогонили редица латински гарнизони с помощта на българската армия.

В началото на 1205 г. срещу въстаналия Одрин потеглил лично император Балдуин, придружен и от венецианския дож Енрико Дандоло. На 14 април край Одрин се разгоряло грандиозно сражение, където българските войски, подкрепени от влашки и кумански отряди нанесли жестоко поражение на западните рицари. Пленен бил самият Балдуин, който по-късно умрял в български плен в Търново (1206 г.). Властта в Константинопол поел неговият брат Анри (Хенрих) дьо Ено, който бил първоначално регент, а след смъртта на Балдуин и император.

Българското настъпление в Тракия обаче уплашило ромейските аристократи, които изменили на съюза си с България. Това принудило Калоян да овладее Пловдив и да накаже сурово местната ромейска аристокрация. Част от аристократите били избити, а други били изселени в далечния Мелник. Това помогнало на Анри да организира отбраната на част от тракийските си владения. Все пак в български ръце попаднал Сяр, а боляринът Чъзмен завзел дори предградията на Солун, но впоследствие се оттеглил под натиска на Бонифаций Монфератски. През юли 1207 г. император Анри и солунският крал Бонифаций Монфератски сключили отбранителен съюз, но по обратния път към Солун, Бонифаций попаднал в българска засада и бил убит в Западна Тракия.

През 1207 г. цар Калоян без да обръща внимание на мирните призиви на папата, обсадил наново Солун, който бил вторият по важност латински център. По време на обсадата, в началото на октомври 1207 г. ,  българският цар бил убит от куманския военачалник Манастър, който може би бил участник в династически заговор, оглавен от племенника на Калоян Борил и съпругата на царя, която била куманска принцеса. Популярна станала и лансираната от ромеите версия, че Калоян бил убит от св. Димитър, който върнал милостта си над Солун и оттеглил подкрепата си от Асеневата династия. Новият цар Борил незабавно прекратил обсадата на Солун и се оттеглил на север, тъй като трябвало да елиминира малолетния наследник на трона Йоан (Иван) Асен II, син на цар Асен I. България влязла във временен период на застой и междуособици.

България при цар Борил (1207-1218)

След убийството на Калоян, търновският престол бил зает от племенника му Борил, който може би организирал и заговора срещу него. Законният престолонаследник, малолетният Йоан Асен II и брат му Александър напуснали България и се укрили в Галицко-Волинското княжество в Югозападна Русия (според друга теория в Киев).

Управлението на Борил било белязано от някои неуспехи. През 1208 г. българо-куманските войски били разбити от латинците между Боруй (Стара Загора) и Пловдив , което стабилизирало положението на латинците в Тракия. В Родопите и Пиринската област се обособили владенията на Алексий Слав, който бил враждебен на Борил и поддържал близки отношения с латинците. В Средна Македония се обособил друг самостоятелен български владетел Стрез, който също бил враждебен на Борил, макар че според една от теориите бил негов роден брат.

В тази обстановка Борил се опитал да изгради антилатински съюз с Епир. През 1213 г. обаче българската армия била разбита от латинците в Македония. Борил сключил договор и съюз с император Анри. През 1214 г. български и латински войски нахлули в Сърбия, но и този поход завършил безславно, като двете армии по погрешка влезли в нощен бой помежду си. Междувременно унгарците отново завзели Белград и Браничево, а самият Борил трябвало да поиска помощ от тях за да спаси поне Видин, където през 1211 (или 1214 г.) г. избухнало въстание, подкрепено от дунавските кумани и привърженици на Иван Асен II.

Борил организирал и масови антибогомилски гонения, чиято кулминация бил антибогомилският събор в Търново. Подробни данни за този събор се съдържат в прочутия Борилов синодик.

Неумелите външно и вътрешнополитически действия на Борил разклатили сериозно положението му в Търново. В края на 1217 и началото на 1218 г. законният наследник Йоан Асен II с руски и кумански наемници нахлул в България и без особени усилия овладял Търново. Борил бил детрониран и ослепен като изменник.

Управление на Йоан Асен II (1218-1241)

Новият български владетел поел властта в твърде сложна обстановка. Българската власт на юг от Стара планина фактически не съществувала. В Родопската област, като независим деспот управлявал Алексий Слав, който умело лавирал между латинците и епирците. Изострени били отношенията с унгарците, които държели в ръцете си Белград и Браничево. Посредством брака си с унгарската принцеса Анна-Мария (1221 г.) обаче Йоан Асен II възстановил българската власт в крайните северозападни области. Този брак бил постигнат чрез договор с унгарския крал Андраш (Андрей, Ендре) при неговото завръщане от Петия кръстоносен поход и с посредничеството на Папството.

Събитията  в Тракия обаче добили твърде опасни измерения. Под натиска на Епир и Никея латинците постепенно губели балканските си владения. Между епирците и никейците обаче съществувала остра борба за наследството на Византия. През 1225 г. епирският деспот Теодор Комнин се провъзгласил за император. В негови ръце били Македония със Солун и Западна Тракия с Одрин и Димотика. През 1225 г. бил сключен и епирско-български съюз. Той бил скрепен с брак между българската принцеса Мария и деспот Мануил, брат на Теодор Комнин.

По това време латински император станал малолетният Балдуин II (1228-1256). През 1228 г. част от латинските барони предложили на Йоан Асен II като униатски владетел да поеме регентството над империята и да помогне на латинците да си върнат земите в Тракия. Теодор Комнин се опитал да осуети тези ходове на българския владетел и сключил примирие с латинците. През 1230 г. епирските войски, нарушавайки договора с България, нахлули по долината на Марица. На 9 март 1230 г. край Клокотница обаче те били пресрещнати от далеч по-малобройна българо-куманска армия, водена от цар Йоан Асен II, която напълно ги разгромила. Пленените епирци в голямата си част били освободени като православни едноверци, но Теодор Комнин бил пленен и ослепен. Все пак хуманното отношение на българският владетел към пленените ромеи било широко отразено от съвременните византийски автори като Георги Акрополит, Теодор Скутариот и пр. Българската армия овладяла почти цяла Македония и Тракия, достигайки до Егейско и Адриатическо море. Тесалия, Епир и Солун били оформени като васално на България деспотство, начело със зетя на българския цар деспот Мануил Комнин. Останалите земи били пряко присъединени към България, която временно установила своя хегемония в Европейския югоизток. Епир бил български васал, а влиянието на Търново се чувствало силно в Латинската империя и Сърбия. Отлични били и отношенията с Унгария.

Йоан Асен II поддържал формално унията с Рим, но Папството било съвсем наясно относно православния характер на Българската църква. Победата над Епир събудила големи опасения сред латинските барони. Тайно от Йоан Асен II те определили за регент на Балдуин II бившия крал на Йерусалим Жан дьо Бриен (1229 г.). Йоан Асен II се досещал за тези интриги и задържал под властта си земите между Одрин и Драч, за което научаваме от прочутият Търновски надпис в чест на победата при Клокотница, който се пази в църквата "Св.40 мъченици".

През 1231 г. Жан дьо Бриен бил официално избран за регент и съимператор, които ускорило разрива между латинците и България. Йоан Асен II се преориентирал към съюз с православна Никея, която също търсела сближение с България. Униатският български примас Василий бил отстранен, а Йоан Асен II повел преговори с православния патриарх на Никея и Константинопол Герман II за възстановяване на автокефалната Българска патриаршия. Фактическият край на унията довел до сблъсък с унгарците. През 1232 г. те нахлули във Видинско, но били отблъснати от севастократор Александър, брат на царя. Българите овладели и Северински Банат на север от Дунава.

Преговорите с Никея били доста продължителни поради нежеланието на източните патриарси, начело с Герман II да признаят Българската църква за автокефална патриаршия. Все пак през 1235 г. на събор в Лампсак в Мала Азия четиримата източни патриарси официално провъзгласили възстановяването на автокефалната Българска патриаршия с център Търново. Пръв неин патриарх станал Йоаким. Това бил и официалният край на унията с Римската църква от 1202 г. В югозападните български земи запазила своя диоцез Охридската българска архиепископия „на цяла България“.

Съюзът между България и Никея бил скрепен с брак между никейския престолонаследник Теодор Ласкарис и българската принцеса Елена. Сключен бил и военен договор срещу латинците. Целта му била превземането на Константинопол и подялба на Тракия. Скоро съюзниците блокирали Константинопол по суша и море. В обсадата участвал като български васал и солунският деспот Мануил Комнин. Към края на 1236 г. обаче станал ясен провалът на обсадата, а отношенията между българи и никейци охладнели. Съюзът с Никея се превръщал в бреме за българската политика. Разярен от края на унията папа Григорий IX призовавал Запада на кръстоносен поход срещу България и Никея. Отношенията с Унгария били обтегнати, на североизток се задавали татаромонголските орди. Никейците от своя страна спечелили значителни позиции в Тракия.

През 1237 г. умрял Жан дьо Бриен, което създало нова възможност пред Йоан Асен II да утвърди влиянието си на Босфора. Бракът на българската принцеса Елена с Теодор Ласкарис бил разтрогнат. Йоан Асен II сключил отново съюз с латинците и получил всеопрощение от Рим. Латинци и българи съвместно обсадили никейската крепост Цурул в Тракия. В този момент в Търново избухнала чумна епидемия, която покосила царица Анна, патриарх Йоаким и престолонаследника Петър. Потресен от тези събития Йоан Асен II вдигнал обсадата на Цурул и подновил съюза с православна Никея.

След смъртта на царица Анна, българска царица станала Ирина Комнина, а нейният баща Теодор Комнин вече като царски тъст получил обратно под властта си Солун и Епир. Папството организирало кръстоносен поход срещу България и Никея, но Йоан Асен II уредил отношенията си с кръстоносците, които преминали през България по споразумение с владетеля й. До смъртта си, на 24 юни 1241 г. Йоан Асен II поддържал мирни и стабилни отношения с всичките си съседи. Българската държава преживяла краткотраен политически и стопански подем. Осигурен бил морски излаз на три морета–Черно, Бяло и Адриатическо. Засилени били търговските връзки с балканските и средиземноморските страни, положено било началото на българското монетосечене.

Дискусия: Второто Българско Царство като продължение на Първото Българско Царство

Втората българска държава възникнала в резултат на въстанието на Петър и Асен от 1185-1187 г. Нейното ядро станала старата тема Паристрион. Във въстанието участвали като съюзници на българите, кумани и власи. В румънската историография е популярна тезата за т. нар. Българо-влашка империя на Асеневци, която се базира на извори предимно от западен произход, които смесват етническите названия българи и власи през първата половина на XIII в. Тази теза не намира обаче потвърждение във византийските и домашните източници (Единствен Никита Хониат употребява терминът власи на места вместо българи). В изворите от XIII и XIV в. Втората българска държава е позната и като Империята Загора / Загора е названието на земите между Дунава и Балкана, за разлика от Романия т.е. Тракия/. Във византийските извори българите често са назовавани мизи, а в сръбските извори те са наричани загорци и дори готи. От домашните извори ясно личи, че Асеневци възприемат своята държава като продължение на Първата българска държава и търсят международно признание, опрени на традициите от времето на Симеон, Петър и Самуил.

Ядро на Втората държава остават земите между Дунава и Стара планина, които са трайно българско владение. Нейна столица е Търновград (Търново), но и старата столица Преслав запазва привилегирован статут. В известни моменти България владее значителни части и от Македония и Тракия, но там границите й  често са оспорвани от ромеи, латинци и сърби. В земите на север от Дунава българското присъствие се усеща силно в Бесарабия и части от Влахия, но е  оспорвано от унгарците и татарите от Златната орда. Държавата се дели на области, които носят гръцкото име хора (страна). Впоследствие терминът „хора“ започва да обозначава населението на областта и оттам съвременната дума“хора“, която измества по-старата дума "люде".

Максималното си териториално разширение Втората държава достига при цар Йоан Асен II. В този период тя обхваща следните хори : Белград, Браничево, Търново, Карвуна, Крън, Боруй, Скопие, Девол, Прилеп и Одрин, но при приемниците му тя е обзета от процеси на дезинтеграция, които водят до обособяването на повече или по-малко независими княжества и деспотства с български владетели в периферните и области.

Владетелите носят царска титла, която приемат още Асен и Петър. Цар Калоян търси признание за тази титла от папа Инокентий III, но получава признание не за императорска, а за кралска титла. Въпреки това всички български владетели от  XIII и XIV в. се титулуват царе. В "Разумник-указ" имперските амбиции на българските владетели са изразени във формулата, че на Св. Троица съответстват Гръцкото царство (Източната Римска империя, Византия), Българското царство и Алеманското царство (Западната Св. Римска  или Римо-германска империя). Българският цар бил титулуван " в Христа Бога верен цар и самодържец на всички българи" (след 1230 г. “на всички българи и гърци)/. В преписката на папа Инокентий III и цар Калоян се среща и титлата крал на България и Влахия, а в други западни извори - "господар на власите и по-голямата част от българите" и други.

Царят бил самодържец, подобно на византийския василевс-автократор. Той бил върховен законодател, върховен съдия и главнокомандващ. От друга страна царската власт отчасти се съобразявала с болярския синклит (съвет), в който влизали т. нар. "велики боляри" и патриархът. Синклитът бил съвещателен и консултативен орган и избирал цар при липсата на наследник на трона. В страната били провеждани периодически и църковни събори (всъщност на висшето духовенство и аристокрацията), които обсъждали политически и религиозни въпроси (1211, 1350 и пр.).

Във Второто царство старата прабългарска административно-държавна традиция била забравена и заменена с нова славяно-византийска традиция. Втората титла след царската била тази на севастократора (до края на XIII в.), а по-късно на деспота. Севастократори били обикновено царските братя. Във Втората българска държава била позната и институцията на съвладетелите (Петър и Асен, Константин-Асен Тих и сина му Михаил) и на регентите (при малолетие на законния цар). Дворецът бил устроен по византийски модел, а ръководните длъжности в него се заемали от представители на аристокрацията (т. нар. велики и мали боляри). Най- важната длъжност била тази на великия логотет, който бил нещо като пръв министър, а армията била поверена на т. нар. велик воевода. Хазната била контролирана от протовестиарият, който заедно с останалите висши сановници бил член и на болярския синклит. Дворецът и протоколът били управлявани от великият примикюр, а царската охрана бил а поверена на протокелиотът. Царската трапеза била поверена на столника и чашника. Българският царски протокол бил възприет от влахо-молдавските воеводи през XIV в. и благодарение на т. нар. влахо-български грамоти от XIV-XVII в. са ни известни и други славяно-гръцки титли от Втората българска държава.

Отделните хори били управлявани от севасти (протосевасти, кефалии) а укрепените центрове от кастрофилакси по византийски образец. Управителите на по-малки административни единици били познати като катепани, а селата били оглавени от кнезове (примикюри). Известно самоуправление имали селските общини, но градско самоуправление от типа познат ни от Западна Европа в българските земи не е познато. Градските общини били по-скоро църковни настоятелства включващи заможни и знатни градски жители. Уредбата на българската армия също била повлияна от византийската. Съществувала конница, начело с алагатори и пехота, оглавена от стратори.

В Първата българска държава данъчната система не била силно развита и данните за нея са доста оскъдни. В Българския апокрифен летопис от XI в. се идеализира данъчната уредба на свободната Българска държава, съпоставена с тежката и сложна византийска система, наложена на българското население с пълна сила след 1040 г. Основен данък през епохата на Втората българска държава е десятъкът, който бива налаган върху различни продукти и изделия и се събирал от т. нар. десеткари (житари, кучкари, крагуяри  и др.). От втората половина на XIII в. е възобновено събирането и на паричен данък, който бил повод за редица въстания във византийската епоха. Той бил събиран в златици (перпери). Общото название на данъчните чиновници било побирчии. Като цяло държавно-административната система на Втората държава била заимствана от Византия, но в една оригинална адаптирана форма, която впоследствие била буквално възприета в оформилите се през XIV в. Дунавски княжества –Влахия и Молдова.

След освобождението на България от византийска власт и възстановяването на българската държава и църква били създадени условия за нов подем на книжовността. Все пак през XIII в. книжовният живот си оставал по-скромен, сравнен с големия културен подем през XIV в.. Запазените паметници произхождат както и в предишния период (XI-XII в.) предимно от западните български земи. Между тях се открояват Добрейшовото евангелие, Болонският псалтир, Боянското евангелие, Свърлижкото евангелие, Кюстендилското евангелие и пр. В източните български земи основен книжовен център още през XIII в. станала столицата Търново. Оттук произхождат Търновското евангелие на цар Константин-Асен Тих, Бориловият синодик от 1211 г., правният сборник Кърмчая книга (Номоканон), Берлинският сборник и пр. Съставени били и нови жития на светите Йоан Рилски, Йоаким Осоговски, Прохор Пчински, Гаврил Лесновски, Иларион Мъгленски, св. патриарх Йоаким Търновски и др. Преведени били от гръцки език и житията на светите Климент Охридски и Наум. Появил се нов жанр-историческият разказ (например Разказ за зографските мъченици). В Търново се развила и химнографията, много творби от която са запазени в Драгановия миней. По-известни книжовници и преписвачи от XIII в. са поп Добрейшо, Войсил Граматик, Драган и пр. Към книжовните паметници от XIII в. се отнасят и каменните надписи на българските царе. Сред тях се открояват Търновският и Станимашкият надписи на цар Иван-Асен II. Важни документални паметници са и грамотите на българските владетели от 13 в.- Дубровнишката и Ватопедската грамоти на цар Иван-Асен II, Виргинската грамота на цар Константин-Асен Тих и пр.
Subscribe to: Comments (Atom)