Тема 3 по история: Залезът на ранносредновековното българско царство (927-1018)

Съдържание на темата:
Българската държава при цар Петър (927-969)

След смъртта на Симеон през 927 г. на българският престол дошъл синът му Петър (927-969), при когото започнал бавен упадък на Българската държава. Причините за този упадък са дискусионни. Според една от версиите той се дължи на изтощителните войни, които водил Симеон и които дестабилизирали военно и икономически страната. Има и мнение според което тези процеси са резултат от личните качества на цар Петър, който бил отдаден главно на религиозна дейност. Според последните теории времето на цар Петър обаче се разглежда по-скоро като продължение на Златния Симеонов век, а въпросният упадък настъпва едва към края на неговото управление. Във всеки случай Петър е навярно първият български цар-светец, тъй като култът към Свети цар Борис Покръстител вероятно е по-късен.

През 927 г. с Византия бил сключен тридесетгодишен мир, скрепен с брак между цар Петър и византийската принцеса Мария (наречена според познатата традиция Ирина в името на сключения мир). Византия признала на Петър титлата цар на българите, която го превръщала във владетел, непосредствено нареждащ се след византийския император в международната владетелска йерархия. Затова ни съобщава пратеникът на имтератор Отон I, епископ Лиутпранд от Кремона, който бил удивен от факта, че българският посланик в Константинопол е с ранг на патриций и заема на императорската трапеза първото по почест място сред чуждестранните посланици.  Българският архиепископ също бил признат за независим патриарх. Първият български патриарх бил Леонтий (според Синодика на Българската православна църква от XIII-XIV в.).

Цар Петър допринесъл лично за укрепването на авторитета на Българската църква и неслучайно бил канонизиран за неин светец. Византия приела да изплаща на България годишен трибут и признала границите от 904 г. Междувременно обаче българската власт в Сърбия била ликвидирана (ок. 930-31 г.), а в Отвъддунавска България силно разклатена. В самия преславски двор срещу Петър се оформила силна опозиция. В центъра й били братята му Боян (Вениамин)  и Йоан. През 928 г. Йоан организирал заговор, който обаче бил разкрит. Йоан бил заловен, замонашен и изпратен на заточение във Византия. През 930 г. вдигнал бунт първородният Симеонов син Михаил, който бил замонашен още на младини. Бунтът обхванал земите около Струма, но бил бързо потушен.

През 30-40 години на  X в. България станала обект на чести унгарски набези. В крайна сметка цар Петър им обещал свободен достъп до Византия, ако не опустошават българските земи. През 943 г. в дн. Добруджа нахлули печенегите, но били отблъснати от местния управител жупан Димитър.

През X в. просиял и един от най значителните български светци - св. Йоан (Иван) Рилски. Той бил първият отшелник и велик реформатор на българското монашество. Още през X в. в България се наблюдавали кризисни моменти, свързани с известна деградация на монашеския и църковен живот. Те са описани от Презвитер Козма в прочутата " Беседа против богомилите", в която той търси обяснение за появата на ереста отчасти и в покварата сред духовенството. Св. Йоан Рилски се родил в с. Скрино в околностите на Велбъжд (Кюстендил) и първоначално бил монах в някои от манастирите по горното течение на Струма. Недоволен от манастирския живот монахът Йоан се отдал на отшелнически и постнически живот, а към края на земния си път основал Рилската обител.

Малко преди да умре св. Йоан Рилски се оттеглил в постницата "Св. Лука", където в уединение създал своя Завет. В този Завет били изложени основните положения на монашеската реформа - съблюдаване на християнската вяра и благочестие, отказ от богатството и алчността, хармоничен монашески живот сред братството, отбягване на контакти със светската власт, отбягване на йерархията, често четене и преписване на книгите на Отците на Църквата, препитание чрез труд и ръчна работа, проповед сред едноверните българи.  Йоан Рилски бил официално канонизиран, а през 11-12 в. култът му бил възприет от Константинополската и Руската църква. Той останал преди всичко български национален патрон и покровител, подобно на св. Климент Охридски. Негови последователи били прочутите отшелници от XI в. Йоаким Осоговски (Сарандапорски), Гаврил Лесновски и Прохор Пчински, които обитавали земите на византийския катепанат България.

Наред с официалното православно християнство, което още през Средновековието се наложило като основно изповедание в българските земи, тук намерили разпространение и редица еретически християнски учения. Сред тях централно място заема богомилството, чиито произход се свързва безусловно с България.

Основен извор за ранното богомилство е "Беседа против богомилите" от Презвитер Козма (970 г.). Според този църковен автор богомилството се зародило в българските земи, по времето на цар Петър. Той посочва като негов основател поп Богомил, който бил вероятно нисш духовник, а може би спадал към зависимата прослойка на клириците. Според едно от мненията, той е проповядвал най-напред в  днешна Македония, а според друга версия в Пловдивското поле- територии с многобройно езическо и еретическо население.

Константинополският патриарх Теофилакт в специално писмо до цар Петър относно новопоявилата се ерес, твърди, че богомилството е смес от манихейство и павликянство. Тези две мощни еретически учения били много популярни в Персия, Близкия изток и Мала Азия и проникнали чрез византийските колонисти от тези области и в Тракия, а сетне и в други балкански краища. Основен елемент в тях бил дуализмът, който проникнал и в богомилското учение, съдържащо и редица оригинални елементи.

Ранните богомили, които били предимно селски жители отричали църковните институции, църковните тайнства и символи на православието, остро критикували съществуващия обществен ред. Те се стремели да организират общини, подобни на раннохристиянските общини. В тези общини имало строга тристепенна йерархия, начело на която стояли така наречените “съвършени”, които представлявали и истинската богомилска общност. Останалите богомили, наречени “вярващи” и “слушатели” поддържали материално “съвършените” и се стремели да попаднат в този кръг. Начело на общините стоели старейшини, носещи името дедец. Между отделните общини пътували проповедници, наричани апостоли, както първите ученици на Христа.

През ХІІ в. съществували две големи богомилски общности : “България” в днешна Македония и “Драгувития” в днешна Северна Тракия (около Пловдив). Наред с името богомили еретиците били наричани с имената бабуни и „торбоносци“ (торбеши), а те се самоназовавали просто “истински християни”, “небесни жители“ и други. Богомилите се смесвали с павликяните и често пъти било трудно двете общности да бъдат отграничени една от друга, въпреки известни различия в учението им. От българските земи учението се разпространило в съседните балкански земи, особено в Сърбия и Босна, а също така и в Мала Азия. През ХІ и ХІІ в в Италия и Франция се разпространило учението на катарите, познато и като “българска ерес”, което било в тясна връзка с учението на българските богомили. Неслучайно катарите били наричани и „бугри“.

Византия по това време преживяла кризисните моменти от края на IX в.-началото на X в. и преминала в настъпление срещу многобройните си противници. През 967 г. император Никифор Фока по изключително груб начин прогонил българските пратеници от Константинопол  и прекратил изплащането на ежегодния данък. Той се ориентирал към антибългарски съюз с киевския княз Светослав Игоревич. През 968 г. 60000 варяги (скандинавски воини) и славяни, наричани с общото име „руси“, начело със Светослав опустошили крайдунавските области на България. Българската армия била разбита, но старите български съюзници, печенегите обсадили Киев и Светослав бил принуден да се оттегли. През 969 г. той отново нахлул в България и завзел части от Добруджа. Цар Петър абдикирал и не след дълго умрял  (януари 970 г.), а в Преслав се възцарил Борис II (969-971).

Управление на Борис ІІ /969-971 г./ и преместване на политическия център в югозападните български земи.

С абдикацията и скорошната смърт на цар Петър България фактически се разпаднала. В югозападната и част се обособили т. нар. Комитопули (Давид, Мойсей, Аарон и Самуил), синове на средецкия комит Никола, които заели категорична антивизантийска позиция. Борис II все още се надявал да възстанови мира с Византия. В края на 969 г. обаче император Никифор Фока бил свален от престола и убит, а новият император Йоан Цимисхий (969-976) бил привърженик на настъпателните действия срещу България.

Междувременно русите, които се проявили като свирепи завоеватели, превзели Преслав и пленили Борис II. Техните пълчища нахлули и в Тракия, завзели Пловдив, а Светослав поискал огромен откуп от Византия. Йоан Цимисхий разбрал, че съществува непосредствена опасност за Константинопол и въпреки войната с арабите мобилизирал значителна армия, която прехвърлил в Тракия. Светослав привлякъл за свои съюзници унгарците и печенегите, включил в армията си и българи, обявявайки пленения Борис II за съюзник. През лятото на 970 г. 40 000 армия на Светослав нахлула в Тракия, но при Аркадиопол (Люлебургас) била напълно разгромена само от 18 000 ромеи. 

През пролетта на 971 г. Йоан Цимисхий, след като подсигурил тила си на изток, с огромна армия прехвърлил Стара планина, разбил русите и превзел Преслав. Цар Борис II този път бил пленен от ромеите, макар че Йоан Цимисхий лицемерно твърдял, че възстановява правата му върху престола. Светослав, който не искал да се откаже от завоеванията си в България, бил обсаден в Дръстър (Силистра) и капитулирал след тримесечна обсада. Преди това той избил около 300 български боляри, обвинени в сътрудничeство във Византия. Споразумението на Светослав с ромеите му гарантирало правото да се изтегли от България. По обратния път към Киев той бил нападнат от печенегите и загинал.

Ромеите били пълни господари на положението в Североизточна България. Преслав бил преименуван на Йоанопол по името на императора, а Дръстър на Теодоропол, в чест на св. Теодор Стратилат, на чийто празник бил превзет градът. Византийската власт била установена в Тракия, Беломорието и Североизточна България. Цар Борис II и брат му Роман били пленени и откарани в Константинопол, където трябвало да участват в триумфа по случай победата над България. Пленени били и българските царски знаци, което според ромеите означавало и край на българската държавност.

Комитопулите и съпротивата им срещу Византия.

В западните и югозападните области властта била в ръцете на Комитопулите, които не криели готовността си да продължат борбата с Византия. Още през 970 г. те разгромили един византийски корпус край Пловдив и показали, че реално контролират западните и югозападните земи, а също и значителна част от Отвъддунавска България. Политическият център на България се преместил на запад. След завземането на Преслав от ромеите през 971 г. българският патриарх Дамян потърсил убежище в Средец, а по-късно в новата столица Охрид, която станала и патриаршеска резиденция. Последният патриарх на Първата Българска държава Давид също така бил важна политическа фигура във времето на гигантския двубой с Византия от края на Х и началото на ХІ в.

Четиримата братя образували нещо като тетрархия (четиривластие), като най-големият Давид управлявал Югозападна Македония и имал вероятно старшинство. Вторият брат Мойсей контролирал Централна и Северна Македония, а Арон бил управител на Средецката област. Самуил владеел северозападните области около Белград и Видин. Комитопулите установили връзка с императора на Св. Римска империя Отон I и до 975 г. представлявали постоянна заплаха за ромейските владения в Тракия. След смъртта на Йоан Цимисхий (976 г.) те преминали в настъпление срещу Византия. В хода на тези действия загинали Мойсей и Давид, но Североизточна България била освободена от ромеите. Възстановена била и българската власт на север от Дунава.

Новият император Василий II (976-1025), уплашен от българската офанзива, влязъл в преговори с Арон, който бил склонен за сепаративен мир. Това събудило широко недоволство сред българската аристокрация, която се сплотила около Самуил. На 14 юни 976 г. заловеният Арон бил екзекутиран с цялото си семейство в местността Разметаница (Царичина), Дупнишко. Пощаден бил само малолетният му син Йоан (Иван) Владислав по молба на братовчед си Гаврил Радомир (син на Самуил). Цялата власт в България се съсредоточила в ръцете на Самуил, който обаче признавал за законен цар пленения от ромеите Борис II.

В края на 976 г. Борис II и Роман успели да избягат от Константинопол (има и версия, според която те били освободени съзнателно с цел да предизвикат междуособици в България). На границата обаче Борис II /бил убит по погрешка от българските стражи. Роман бил разпознат и заведен при Самуил и през 977 г. бил коронясан за цар във Видин, като последен потомък на Симеоновата династия. Фактическата власт била в ръцете на могъщият Самуил, който подновил с нова сила войната срещу Византия.

Към края на 978 г. българската армия овладяла изцяло Тесалия. Този успех стреснал Василий II. През 986 г. той предприел голям поход срещу българите и обсадил Средец. След неуспешна обсада ромеите се отправили обратно към Тракия. На 17 август 986 г. те били обградени в прохода Траянови врата и напълно разгромени от Самуил. Византийската власт в Албания и Средна Гърция била разклатена и  едва към 991 г. Василий II бил в състояние да възстанови действията си срещу България. По това време (между 991-995 г.) цар Роман бил пленен и отведен в Константинопол.През 995 г. Византия била въвлечена във война с арабите на изток. Възползвайки се от това Самуил нахлул дълбоко в Гърция, достигайки дори до Пелопонес. По обратния път българската армия била изненадана от ромеите край р. Сперхей и напълно разбита. Самият Самуил бил тежко ранен. Това сложило край на българските походи на юг от Термопилите.

Управление на Самуил (997-1014).

През 997 г. цар Роман умрял във византийски плен. Самуил бил единодушно коронясан за български цар, като най-близък родственик на Симеоновата династия. Столицата била преместена от резиденцията Преспа в Охрид, където се установил и българският патриарх. Скоро Самуил бил признат за български цар и от Папството. През 998 г. българските войски предприели опустошителен набег в Сърбия и Далмация и превърнали князете на Зета/Дукля (Черна гора), Требине и  Захълмие в български васали. Сключен бил съюз с един от унгарските вождове, скрепен с брак между Гаврил- Радомир и унгарска принцеса.

През 1001 г. ромеите внезапно нахлули на север от Стара пл. и овладели отново Североизточна България с Плиска и Преслав. През 1002 г. макар и с големи усилия те овладели отново Тесалия и част от Южна Македония. Същевременно в междуособиците в Унгария надделял провизантийският крал Стефан, който от 1003 г. започнал да подпомага ромеите срещу България и нахлул в българските отвъддунавски владения, където на власт бил българският управител Салан.

През 1003 г. Видин бил превзет от ромеите, а унгарците трайно проникнали в Отвъддунавска България. Войските на Василий II се спуснали по Морава и Вардар и овладели Скопие, но били спрени край Перник от местният управител Кракра и се оттеглили в Тракия (1004 г.).

Ромейската офанзива не спряла и през следващите години. Още през 1005 г. поради измяна на управителя на Драч, ромеите си възвърнали Драчката област и подновили опустошителните си набези в България. През 1014 г. край Ключките теснини в пл. Беласица, византийският пълководец Никифор Ксифия изненадал българската армия в гръб и нанесъл жестоко поражение. 14 000 пленници били ослепени по особено жесток начин по заповед на Василий II, който си спечелил прозвището Българоубиец. Разтърсен от тези нещастия, Самуил починал през октомври 1014 г. Той бил наследен от сина си Гаврил Радомир, който приел тронното име Симеон- Роман за да  подчертае връзката си със Симеоновата династия. Самуил бил погребан на остров Свети Ахил в Преспанското езеро, където открито и неговото погребение от гръцкия археолог Николаос Муцопулос.

Падане на България под византийска власт.

Гаврил Радомир се опитал да организира отпор срещу ромеите. Те обаче овладели Прилеп и Щип и опожарили Битоля. Скоро в техни ръце попаднали Воден и обширната област Мъглен. Междувременно Гаврил Радомир станал жертва на заговор, воден от братовчед му Йоан (Иван)  Владислав.

Йоан Владислав (1015-1018) се разправил жестоко със семейството на Самуил и влязъл в преговори с Василий II, който обаче не отслабил натиска си срещу България. Същевременно византийски агенти плетели интриги сред българската аристокрация. Тъй като Охрид бил временно завзет от ромеите, Йоан Владислав преместил столицата във нововъзстановената Битоля ( за това свидетелства т.нар. Битолски надпис от 1015 г.).

В началото на 1016 г., българските войски обсадили Драч, но без успех. Контраударът на ромеите бил нанесен в Средецката област, но след 88 дневна обсада на Перник, ромеите отново се оттеглили в Тракия. През 1017 г. в техни ръце обаче попаднали нови територии от Ю. Македония, включително и царската резиденция Сетина. В началото на 1018 г. Иван Владислав отново обсадил Драч, но загинал по време на обсадата и българите се оттеглили.

Още през март същата година Василий II лично оглавил грандиозен поход срещу България. Много български аристократи (царица Мария, патриарх Давид, Кракра, Богдан, Никулица и др.), някои от които дълги години били в първите редици на борбата срещу Византия, този път влезли в преговори с ромеите и се съгласили да се подчинят  при почетни условия. Ромеите влезли без бой в Охрид.

Последни огнища на съпротива били планината Томор в Южна Албания, където се отбранявали принцовете Прусиан (наречен така по името на кан Персиан), Алусиан и Арон и войводата Ивац, а също и областта на север от Солун, където действали войводите Елемаг и Гавра. В края на 1018 г. ромеите овладели и далечния Срем, управляван от войводата Сермон. Така през 1018 г. Първото българско царство паднало под властта на Василий II и целият Балкански полуостров бил практически поставен под византийска власт.

Дискусия: Ранносредновековното Българско царство

В международната историография този период се свързва неизменно със средновековната история на България. В историографията на Република Северна Македония и в някои от съчиненията на историци от бивша Югославия, периодът от 971 до 1018 г. се определя като време на „Самуиловата държава“ и му се приписва небългарски характер. Говори се за средновековна Македонска държава, а Комитопулите са представяни като небългарски, македонски владетели. Всъщност всички извори от епохата описват този период като част от историята на България, жителите на държавата като „българи“, а самият цар Йоан Владислав в Битолския надпис от 1015 г. се определя недвусмислено като „българин по род“. Не съществуват никакви основания, освен чисто политически такива, да бъде обособяван този период от българската история като небългарски. Вярно е, че майката на Комитопулите е била вероятно от арменски произход, което личи от името й- Рипсимия (по името на известната арменска светица Хрипсиме) и от не много ясните сведения на арменския историк Степан Таронски, но те са част от българската царска линия, с български произход, потвърден и от Битолския надпис. За тяхното желание да спазват легитимността и връзката си с предходните български владетели свидетелства и обстоятелството, че Самуил (формата Самоил, позната в РСМ, е форма от един от надписите на Самуил, но в България е приета по-разпространената старозаветна форма на името). По това време „македонци“ са наричани жителите на темата Македония, която е разположена в днешна Тракия, между Пловдив и Одрин. Именно затова и Македонската династия във Византия носи това име, тъй като нейният основател, Василий I, е роден именно там, макар и да има арменски произход. Към тази династия принадлежи и Василий II Българоубиец, който завоюва Българското царство през 1018 г.  Името на Самуил се споменава заедно с това на Симеон и Петър и в грамотите на Василий II за учредяване на Охридската архиепископия „ на цяла България“, а също и в кореспонденцията на цар Калоян с папа Инокентий III, в която той е посочен като български цар, получил корона от Папството (факт, който ни е известен само от този извор).
Subscribe to: Comments (Atom)