Makstudent.eu: Тема 2 по история: Християнизация и политическо развитие на България (втората половина на IX в.- първата половина на X в.)

Съдържание на темата:

Предпоставки за покръстването

Към средата на IX в. по-голямата част от европейските народи били християнизирани или в процес на християнизация. България била обкръжена от силни християнски държави в лицето на Византия и Източнофранкското кралство. Като езическа страна тя била разглеждана като второстепенен партньор, въпреки военната и политическата мощ, която притежавала. Във вътрешнополитически план населението на страната било разделено на езичници и християни, а между вярванията на прабългари и славяни съществували значителни различия. Това обстоятелство създавало пречки пред интегрирането на тези елементи в единна славянобългарска народност, въпреки че етногенетичните процеси били в ход. Същевременно обществото се променяло, оформяла се аристокрация, обединена около владетеля и многобройно селско население, зависимо от тази аристокрация и владетеля.
Християнството не било непознато сред прабългарите и славяните. В земите на Балканския полуостров новата религия проникнала още през І в., като лично апостол Павел проповядвал в земите на Македония и Ахая, а апостол Андрей достигнал до земите на Малка Скития (Добруджа) и основал църковната община във Византион (по-късно Константинопол). През 343 г. в Сердика (дн. София) бил проведен един от най-важните събори на Вселенската църква, а св Никита от Ремесиана проповядвал сред бесите на родния им тракийски език и превел Светото писание на “езика на бесите”. Славянските заселници от VІ и VІІ в. били изложени на активна мисионерска дейност от страна на Византия и в средата на VІІІ в. един славянин на име Никита станал дори патриарх в Константинопол.

Християнството било познато и сред прабългарите. Още през 528 г. в Константинопол бил покръстен “хунският” вожд Грод, който е свързван с причерноморските и приазовски прабългари. Вероятно покръстени били и хан Кубрат и хан Тервел, поради тесните им връзки с Византия. В първата половина на 9 в. за християнската вяра пострадал и най-големият от синовете на кан Омуртаг - Енравота (Воин, Боян) - първият мъченик за вярата на Българската църква. Същевременно по времето на кановете Омуртаг и Маламир християните в България били обект на сурови гонения.

Управление на кан Борис. Покръстването на българите

През 852 г. на българския престол застанал кан Борис (852-889), наследник на Пресиан. В този период България се намирала в изострени отношения с Великоморавия и Немското (Източнофранкското) кралство заради териториите в Панония. През 853 г. България влязла в съюз с Великоморавия, насочен срещу немците. Българите обаче били разбити и властта им по Средния Дунав била силно разклатена. Понесено било поражение и от хърватите. Същевременно през 855-56 г. войските на византийския император Михаил III и неговата регентка майка му императрица Теодора, завзели отново земите между Странджа и Марица, което Борис признал с договори от 856 и 860 г.

През 862 г. хан Борис се съюзил с крал Людовик Немски срещу коалиция, съставена от великоморавския княз Ростислав и разбунтувалия се немски престолонаследник Карломан. През 863 г. княз Ростислав на свой ред влязъл в съюз с Византия за да неутрализира българо-немската коалиция. България пострадала и от силно земетресение, последвано от епидемии и глад. Кан Борис не бил в състояние да спре нахлулите в Тракия ромеи и през есента на 863 г. бил сключен мир. Българският владетел обещал да приеме християнството с народа си и да развали съюза с Немското кралство. В замяна на това Византия върнала областта Загоре и Пловдив, завзети от нея през 856 г.

Още през есента на 863 г. били покръстени българските пратеници в Константинопол, а в Плиска пристигнали византийски мисионери. В началото на 864 г. се покръстил тайно и кан Борис, който приел кръстното име Михаил, тъй като негов кръстник бил император Михаил III. Тази хронология се опира предимно на надписа на княз Борис от Балши (Главиница) в Албания, датиран в 866 г., в който на гръцки език се съобщава за събитието на покръстването. Според по-старата и по-популярна теза покръстването е извършено през 865 г. С въвеждането на славянския старобългарски език като официален старите титли кан и архонт били заменени със славянската титла княз.

Съществуват редица легенди около покръстването на княз Борис. Така например според една от тези версии българският владетел се покръстил под влияние на сестра си, която вече била християнка. Друга легенда разказва, че за това допринесъл византийският монах Методий (понякога отъждествяван със свети Методий Солунски) който изографисал в двореца в Плиска сцени от Страшния съд и така смутил хана, че той приел християнството. Според Чешката и Моравската легенди българите били покръстени от Константин-Кирил Философ още преди Моравската мисия. Според Пространното житие на Св. Климент това извършил Методий, а според традицията на Римската църква княз Борис бил покръстен от римския презвитер Павел (очевиден отглас от мисията на Павел Популонски в България след 866 г.) Тези версии свидетелстват за широкия отглас от това събитие в Европа.

Налагане на християнството и реакцията срещу него

Успоредно с византийските мисионери в България проникнали и много еретически проповедници (павликяни и др.), а също и юдеи и мохамедани. Това, заедно с присъствието на мощна византийска мисия в Плиска будело недоволство у част от представителите на аристокрацията. От друга страна и крал Людовик Немски явно показал недоволство и тревога от факта, че съюзната му доскоро България приела християнството от Константинопол и същевременно информирал папа Николай I (858-867) за хода на християнизацията. Княз Борис предприел от своя страна мерки за изкореняването на езичеството. Разрушени били капищата /езически храмове/, започва строителството на църкви. Патриарх Лъв Фотий изпратил обширно "Послание" до новопокръстения княз, съдържащо напътствия в различни области на християнството. Официалният акт на покръстването и последвалите го мерки за налагането на новата религия предизвикали остро недоволство у значителна част от болярите и населението. Те виждали в християнизацията не само разрушаване на езическите традиции, но и византийско проникване и заплаха за Българската държава.

През 865 г. въстанали болярите от десетте комитата на страната. Многобройни въстанически части обсадили Плиска с цел да премахнат Борис и да възстановят езичеството. Князът, подкрепен от част от аристокрацията, разгромил въстаниците и екзекутирал изцяло членовете на петдесет и два болярски рода, водещи във въстанието (за това съобщава един западноевропейски извор, абат Зигеберт) Въпреки това в различни части на страната населението се бунтувало срещу християнизацията и византийското духовенство. В резултат на много сурови гонения срещу най-упоритите езичници в сравнително кратък период християнството било наложено като официална религия. Християнизацията създавала условия за приобщаването на България към християнска Европа и за окончателната консолидация на българската народност. Разбира се старите вярвания не били изкоренени и много от езическите обреди оцелели под формата на т. нар. народно християнство чак до наши дни.

Борба за създаване на независима Българска църква. Преговори с Константинопол и Рим

Приемането на християнството от Византия криело известна опасност за самостоятелността на България. Византия се стремяла да извлече максимални политически изгоди от този факт. Българският владетел бил възприеман вече като "духовен син" на василевса и като негов верен съюзник. Княз Борис, отчитайки непопулярността на подобна политика, обаче възнамерявал да отдалечи България от орбитата на византийското влияние.

Следващ етап в неговата християнизаторска политика било възобновяване на политическия съюз с Немското кралство и контактите с Папството. Той ловко използвал задълбочаващите се противоречия между Рим и Константинопол, свързани, както с датиращи от векове противоречия между тези два водещи центъра на Вселенската църква, така и с личния конфликт между папа Николай І и амбициозния византийски патриарх Фотий. През 866 г. в Рим била изпратена делегация начело с болярите Петър, Йоан и Мартин, които носели въпросите (115 на брой) на княз Борис I до папа Николай I. Тези въпроси обхващали почти всички сфери на духовния и обществен живот и разглеждали, както теоретични, така и чисто практически проблеми, които възникнали в новопокръстеното българско общество. Папата приел много радушно българските пратеници. Подновени били политическите и църковните преговори с Людовик Немски.

Същевременно римският първосвещеник възложил на Анастасий Библиотекар (папски секретар и игумен на манастира Санта Мария Трастевере ) да преведе от гръцки на латински въпросите на княз Борис и да редактира на латински език "Отговорите на папа Николай на запитванията на българите". Това са сто и шест отговора на въпроси от разнообразното естество. Те са много ценен извор с много по-конкретен характер от посланието на патриарх Фотий. На основния въпрос относно ръкополагането на български архиепископ или дори патриарх, обаче не бил даден конкретен отговор. Същевременно и непрекъснато се внушавало, че само Римската църква е носител на истинското апостолическо християнство. През есента на 866 г. за Плиска и Константинопол потеглила папска църковна делегация начело с епископи Формоза Портуенски, Павел Популонски и Донат Остийски. Тя била приета радушно в Плиска. В началото на 867 г. на българска земя стъпило и немско пратеничество, оглавено от епископа на Пасау Херманарих, но след среща с папските легати се завърнало обратно в Германия.

След известен престой в Плиска Донат Остийски с част от папската мисия и български пратеници заминал за Константинопол, но не бил пропуснат от византийската гранична стража, която разрешила само на българите достъп до имперската столица. На българските пратеници било връчено остро писмо от император Михаил III, в което той обсипвал с хули Римската църква и изказвал категорично недоволство от промените в България. Княз Борис обаче предал това писмо на папските легати, които били изпратени с почести обратно за Рим.

Така връзките на България с Рим и Западна Европа укрепнали, а център на спора между Римската църква и Константинополската патриаршия станал Българският църковен въпрос. Още през лятото на 867 г. на църковен събор в Константинопол,четиримата източни патриарси (константинополският Фотий и патриарсите на Антиохия, Йерусалим и Александрия) анатемосали папа Николай І и обявили неговите действия на Балканския полуостров за незаконни.

Междувременно княз Борис избрал като най-подходящ за български архиепископ Формоза Портуенски. В Рим била изпратена втора делегация, начело с болярите Петър, Сондоке, Георги и Стасис. Папа Николай I не бил съгласен с кандидатурата на Формоза и изпратил нова мисия, начело с епископите Доминик и Гримуалд. Между тях и Павел Популонски, княз Борис трябвало да избере новия български архиепископ.

Междувременно папа Николай I умрял и приемникът му папа Адриан II (867-872 г.) още по-категорично отхвърлил кандидатурата на Формоза - очевидно твърде силна личност, която можела да прояви стремеж към самостоятелни действия, несъгласувани със Светия престол. Българската делегация отпътувала от Рим, придружена от ново папско пратеничество. В град Аквилея (край Венеция) българите получили правото да запишат имената си в свещеното Чивидалско евангелие от V в., благодарение на което знаем и точния състав на българското пратеничество в папския двор.

През зимата на 868 г. Формоза и Павел Популонски придружени от българския пратеник Петър се завръщат в Рим. Папа Адриан II получил писмо от княз Борис с искане за архиепископ да бъде ръкоположен дякон Марин или някои от познатите на княз Борис прелати. Папата се стремял от своя страна да наложи за български архиепископ иподякон Силвестър, който с папски легати бил изпратен в България. Силвестър и легатите обаче били върнати обратно, придружени с остро писмо, в което княз Борис искал за архиепископ или дякон Марин или епископ Формоза. Папа Адриан II разбрал, че е необходим компромис, но вече било твърде късно.

Създаване на Българската архиепископия

По това време император в Константинопол вече бил Василий I Македонец (867-886 г.) (основател на могъщата Македонска династия, произхождаща от темата Македония с центрове в Пловдив и Одрин, от арменски произход). Патриарх Фотий бил отстранен и заменен със стария си противник Игнатий, който възобновил контактите с Рим и България, макар че низвергнатият Фотий все още имал поддръжници сред духовенството. Папата бил поканен да изпрати свои представители на примирителен Вселенски събор. От 5 октомври 869 до 28 февруари 870 г. в църквата Света София в Константинопол се провел Осмият Вселенски събор, в който взела участие и българска делегация, водена от Петър и Стасис. На 4 март 870 г. на аудиенция в двореца, българските делегати повдигнали въпроса за юрисдикцията на Българската църква. Разгорял се отново старият спор между римските и константинополските представители относно управлението на църковния диоцез Илирик, към който се смятало, че спада и България. В крайна сметка мнозинството от делегатите подкрепило идеята България да бъде свързана с Константинополската църква, въпреки острия протест на папските легати. Римското духовенство било отстранено от България, а в Плиска пристигнала нова византийска мисия, начело с Йосиф (Стефан). Той бил ръкоположен от патриарх Игнатий за български архиепископ. Така България получила своя самостоятелна църква чрез санкция на Осмия Вселенски събор, а не чрез самостоятелен акт на Константинополската или Римската църква (870).

Наследникът на папа Адриан ІІ, Йоан VIII (872-882 г.) продължил упоритите опити да поднови отношенията с княз Борис. Особено активизирал той тези свои усилия след смъртта на патриарх Игнатий, когато константинополски патриарх отново станал старият противник на Папството Лъв Фотий. През 878 г. в Плиска била изпратена специална мисия, която увещавала безуспешно княза отново да се обвърже с Рим. През 879 г. в Плиска пристигнал и постоянен папски представител, презвитер Йоан, а същевременно папа Йоан VIII се договорил за нов Вселенски събор в Константинопол с патриарх Фотий. В края на 879 г. и началото на 880 г.наистина се провел нов събор, на който българските делегати спечелили нови придобивки за своята църква, а Римската църква изгубила изцяло перспективите да включи България в сферата си на влияние. Решено било българските епископи да не се споменават в епархийските списъци на Константинополската църква, което укрепвало автономията на Българската архиепископия.

Папа Йоан VIII не желаел да се примири с неуспеха си. В България бил изпратен хърватският епископ Теодосий Нински, който трябвало да спечели отново княз Борис за папската кауза, а патриарх Фотий бил анатемосан. Малко преди смъртта си в 882 г. папата отново писал на Борис I, но без дори да получи отговор. След 882 г. тези опити били практически преустановени и Българската църква се свързала окончателно с християнския Изток, доминиран от Константинополската църква, но гарантиращ нейното самостоятелно духовно и църковно развитие.

Българската църква била самостоятелна архиепископия, чиито архиепископ се избирал от Св. Синод на българските епископи. Само първият архиепископ Йосиф (Стефан) бил ръкоположен от константинополския патриарх Игнатий. Църковното устройство съответствало на византийския модел, а и първоначалното духовенство било византийско. През 880 г. българските епископи отпаднали от константинополските епархийски списъци, с което била направена нова крачка към пълна църковна независимост (автокефалност). Българският архиепископ се изравнил с този на Кипър, който само формално зависел от Константинопол. Вътрешната и външна автономия на Българската църква била гарантирана от решенията на вселенските събори от 870 г. и 880 г. Към светската аристокрация се прибавил и висшият клир, разполагащ със значителна съдебна и административна власт. Отношенията с княза били изградени по византийски модел, наричан от някои изследователи цезаропапизъм, който предписвал единодействие между владетеля и църквата. Всъщност князът, подобно на византийският император, държал църквата под своя контрол.

Делото на светите Солунски братя Кирил и Методий. Създаване на славянската писменост

Създаването на славянска писменост и литература са свързани с имената на Кирил и Методий. Значението на делото им е толкова голямо, че е породило раждането на отделна научна дисциплина с комплексен характер, позната като кирило-методиевистика.

Константин Философ (Кирил) и Методий били родени в Солун. /съответно Методий през 815 г. и Константин през 827 г./. Те произхождали от аристократичното семейство на подстратега Лъв, но има предположение, че са от смесен славяногръцки произход (според по-късни сведения майка им Мария била от славянски произход. В някои по-късни извори, като например Краткото житие на Кирил се упоменава, че са от български произход, но това няма потвърждение в изворите от тяхната съвременност.

Литературният талант на Константин се проявил още в юношеската му възраст, когато написал и първото си произведение “Похвала на Григорий Назиански”. През 843 г. той бил приет в Магнаурата (императорската висша школа в Константинопол). Константин бил блестящ студент и спечелил симпатиите на видните учени Лъв Фотий и Лъв Математик, които били негови преподаватели. След завършването на Магнаурата бил назначен за патриаршески библиотекар в църквата " Св. София", а през 850 г. станал преподавател в Магнаурата. През 855 г. Константин Философ взел участие в мисията на Лъв Фотий в Багдад (т.нар. мисия при сарацините), където допринесъл за постигането на траен мир с Халифата, след което се оттеглил в манастира "Св. Полихрон" в Северозападна Мала Азия, където пребивавал вече брат му Методий.

Методий, който също получил добро образование до 851 г. бил стратег на населената със славяни Струмска област, след което се оттеглил в манастира Полихрон. Тук според Пространното житие на Климент двамата братя се отдали на усилена книжовна дейност. В Пространното житие на Кирил и Пространното житие на Методий се твърди единодушно, че Константин Философ е създал славянската писменост по Божие вдъхновение и във връзка с преговорите между моравския княз Ростислав и император Михаил III за проповедници, които да разпространяват християнството във Великоморавия на славянски език. Всъщност това бил дълъг процес, който приключил със съвместните усилия на двамата братя, въпреки че единодушно се признава приоритетната роля на Кирил. Първата славянска азбука е глаголицата, която има съвършено оригинален характер, а първи славянски литературен език става старобългарският или по-точно източния по тип солунски диалект. Краткото житие на Кирил разказва , че още през 857 г. лично той покръстил славяните, около р. Брегалница, тогава вече в пределите на България.

В края на 860 г. Константин Философ и Методий били натоварени от император Михаил III с църковна и дипломатическа мисия в Хазарския хаганат. Те отпътували за византийското кримско владение Херсон, където Константин Философ изучавал еврейския език и писменост, разпространени сред хазарите, а също и загадъчните "рошки писмена" (вероятно скандинавските руни на варягите, наричани „руси“). В морето край Херсон били открити и мощите на папа Климент Римски (от края на I- началото на II в.). Оттук двамата братя отпътували за Хазарския хаганат, където Константин Философ провел няколко диспута с еврейски и мюсюлмански проповедници. Подновен бил съюзът между Византия и хазарите. В средата на 861 г. Константин Философ се завърнал в Магнаурата, а Методий станал игумен в манастира Полихрон, където бил създаден първият център за обучение на славянски книжовници.

Моравска мисия

В края на 8 в. християнството проникнало сред среднодунавските славяни- моравци, панонци, чехи. В началото на IX в. тук възникнали две княжества- Моравско и Нитранско, обединени малко по-късно в единна Великоморавска държава. При княз Ростислав (846-870 г.) Великоморавия укрепнала като мощна държава, започнала и християнизацията главно чрез германски духовници, свързани с Римската църква. За да неутрализира немското влияние Ростислав търсил контакти с Византия. През 860 г. той молил и Римската църква за проповедници на славянски език, но без успех. През 861 г. се оформило ново славянско княжество, свързано с Великоморавия- Панонското княжество на княз Коцел със столица Блатно. През 861 г. Великоморавия и нейният съюзник принц Карломан (разбунтувал се срещу крал Людовик Немски) се изправили пред българо-немска коалиция. Ростислав се обърнал към Византия с молба за военна помощ и за мисионери, владеещи славянски език, които да евангелизират местните жители.

През 862-863 г. Константин Философ, Методий и група техни ученици се заели с превод на свещените книги от гръцки на славянски език. Проведен бил почти целият Нов завет. През есента на 863 г. византийската мисия, начело с Константин Философ и Методий пристигнала в моравската столица Велехрад. С помощта на Ростислав те създали тук училище и положили основите на славянското богослужение. Продължена била и преводната дейност. Така било сложено началото на Моравската книжовна школа, която внесла в старобългарския литературен език някои моравизми, характерни за паметници като Пражките листи, Виенските листи и др.

През 867 г. мисионерите посетили панонската столица Блатно, където също бил създаден книжовен център. Оттам те потеглили през Венеция към Константинопол, където щели да ръкоположат първите моравски духовници. Във Венеция Константин Философ разгромил в диспут група римски духовници-триезичници и получил покана да посети лично Рим. След като получили нови указания от Константинопол, Константин Философ и Методий заедно с мощите на Св. Климент Римски се отправили към Рим. Междувременно патриарх Фотий бил свален и заменен с Игнатий, който не подкрепял Моравската мисия. През декември 867 г. Константин, Методий и група от учениците им пристигнали в Рим, където били тържествено посрещнати от папа Адриан II. Отслужени били литургии на латински и славянски език, ръкоположени били някои от учениците. В Рим Константин Философ написал на старобългарски език произведението "Написание за правата вяра", което защитавало славянската писменост. По същото време в Рим пребивавало и българско пратеничество, начело с кавхан Петър, което по всяка вероятност влязло в личен контакт с двамата солунски просветители, по заповед на новопокръстения български княз Борис І.

Наскоро след това Константин Философ се разболял и починал в Рим на 14.2.869 г. Преди смъртта си той приел строг монашески обет (схима) и името Кирил. Погребан бил в църквата "Св. Климент Римски" (Сан Клементе) и бил канонизиран за светец. Брат му Методий по искане на княз Ростислав и князете Светополк и Коцел бил ръкоположен за архиепископ на славяните. Папа Адриан II издал була (папски декрет), с която разрешавал освен латинско и славянско богослужение. В края на 869 г. Методий отпътувал като архиепископ на Панония и Срем и папски легат за земите на днешните Унгария, Словакия, Моравия, Словения и пр. и се установил в Блатно.

През 870 г. на събор в Регенсбург немското духовенство успяло да осъди Методий и да го заточи в манастира Елванген. Затова то имало подкрепата на новия моравски княз Светополк. През 873 г. под натиска на папа Йоан VIII. Методий бил освободен и поставен за моравски архиепископ със седалище във Велехрад. Отново била разгърната просветна и християнизаторска дейност, включително сред езическите полски племена по р. Висла. През 879 г. Методий отново бил призован на църковен съд, но успял да защити славянското богослужение, макар че се отказал от византийския обряд.
През 880 г. за епископ на гр. Нитра бил ръкоположен немецът Вихинг, приближен на княз Светополк и яростен противник на Методий. Методий все още се ползвал с подкрепата на папа Йоан VIII и на Константинополската църква и усилено се занимавал с преводаческа и книжовна дейност. Във Велехрад били обучени около двеста книжовници, написано било и Пространното житие на Кирил.

Методий починал на 6 април 885 г. и бил погребан във Велехрад. Негов приемник станал моравецът Горазд. Той бил подложен на остри атаки от Вихинг, княз Светополк и новия папа Стефан V. Скоро Горазд бил лишен от сан и убит. Архиепископ станал Вихинг, който забранил славянското богослужение и писменост във Великоморавия. През 886 г. учениците на Методий били прогонени от Великоморавия, а Моравската книжовна школа била ликвидирана.

Дейност на учениците на Кирил и Методий в България

Княз Борис и неговите приближени вероятно са били добре осведомени за дейността на Кирил и Методий и за събитията във Великоморавия. В периода 867-868 г. паралелно с Кирил и Методий в Рим се намирало българско пратеничество, което вероятно е било информирано за славянската азбука и богослужение. Според Пространното житие на Климент през 881-882 г. Методий и учениците му на път за Константинопол преминали през България. Във всеки случай е известно, че княз Борис очаквал и приел радушно прогонените от Светополк книжовници. Знаем, че след прогонването си от Велехрад Климент, Наум и Ангеларий, които според някои изследователи са български славяни от Македония се отправили към България, където се надявали да намерят добър прием. Те достигнали до Белград, чиито управител ги препратил по изрична княжеска заповед в Плиска. Тук те получили всичко необходимо за да започнат просветителската си дейност в България. Не след дълго Ангеларий починал в Плиска, но до България се добрали и други книжовници от Моравската школа, някои от които били специално издирени и откупени от робство по заповед на княз Борис. Голяма група книжовници, водена от презвитер Константин пристигнала от Константинопол.

Княз Борис замислил грандиозен план по разпространението на славянската писменост и култура из българските земи. Решено било да се създадат два основни центъра - Плиска и Охрид. По-късно и тук се оформили две книжовни школи - Плисковско-Преславска и Охридска. Климент бил изпратен в Кутмичевица (в дн. Македония), а Наум оглавил Плисковския център.

Климент, за когото е известно, че бил "по род от европейските мизи т. е. българите", поне според Пространното му житие от Теофилакт Охридски, е отдавнашен ученик на Кирил и Методий още от манастира "Св. Полихрон". Той, заедно с Наум, Горазд, Ангеларий и Сава бил един от най-изтъкнатите славянски проповедници във Великоморавия. В България Климент се наложил като основна фигура сред славянските книжовници. Той получил имоти в Девол, Охрид и Главиница и бил подкрепен от българската власт в Кутмичевица. Климент развил енергична дейност за християнизацията на местното население и за просветата на славянски език като обучил над 3500 ученици, според житието му. Сред тях имало и една елитна група, подготвяна за висши духовници. В Охрид били основани три църкви и манастирът "Св. Пантелеймон". За седем години Климент обучил многобройни грамотни духовници. Положил основите на Охридската книжовна школа и на местен вариант на старобългарския литературен език. Той спомогнал за изкореняване на езичеството, за окончателното налагане на християнството и за укрепването на българското народностно самосъзнание в тези краища. През 893 г. Климент бил ръкоположен за епископ на Драгувития и Велика с център гр. Струмица (Тивериупол) и за екзарх на "третата част от Българското царство" т. е. Македония. Същевременно той бил ръководител на Охридската школа. Вероятно тук негови ученици са съставили житията на Климент и Наум. През 915 г. Климент Охридски помолил цар Симеон да го освободи от църковно-административните задължения, но в крайна сметка останал в Охрид. На 27 юли 916 г. починал и бил погребан в манастира "Св. Пантелеймон". През 15 в. мощите му били пренесени в църквата "Св. Богородица Перивлепта" в Охрид (дн. "Св. Климент").

Св. Наум участвал в Моравската мисия. През 868 г. заедно с Климент получил сан презвитер в Рим. До 893 г. той бил в Плиска и тук около него се оформила книжовна школа с център манастира при Голямата базилика. Под негова опека израснали видни книжовници като Йоан Екзарх, Константин Преславски и др. През 893 г. Наум бил изпратен в Охрид в помощ на Климент. През 900 г. след седем години проповедническа и книжовна дейност в Деволската епархия Наум се оттеглил в основания от него манастир "Св. Архангел Михаил" (дн. "Св. Наум" ) на брега на Охридското езеро, където починал и бил погребан през 910 г. В Плиска и Преслав работил Докс, брат на княз Борис и организатор на местните книжовници. След 886 г. към него се присъединил и бъдещият владетел на България Симеон, който завършил Магнаурата и бил готвен за български архиепископ.

Учениците на Кирил и Методий донесли в България глаголицата. Доказателство за това са глаголическите надписи от Преслав, Мурфатлар (Сев. Добруджа) и пр., а също и ранните глаголически паметници- Синайският псалтир, Асеманиевото евангелие, Зографското евангелие, Клоцовият сборник и др. На българска почва възникнала т.нар. кръгла глаголица. В България било широко разпространено гръцкото унциално (заглавно) писмо. Ето защо била създадена нова графична система- кирилицата (кр. на IX-нач. на X в.). Тя се базирала на гръцкия унциал и глаголицата. Към 24-те гръцки букви се били прибавени 14 глаголически. През X в. кирилицата окончателно се наложила в България. Употребата на глаголицата и гръцката азбука вследствие на това силно намаляла.

Политически събития след покръстването. Владимир-Расате и опитът за възстановяване на езичеството

След 870 г. отношенията с Византия се подобрили, но се влошили отношенията със сръбските племена. Те били християнизирали между 855-870 г.от Византия и били традиционни нейни сътрудници. През 870 г. княз Борис организирал голям поход срещу сърбите. Българската армия обаче претърпяла поражение, а престолонаследника Владимир (Расате) и дванадесетте велики боили били пленени. В крайна сметка конфликтът бил уреден, а пленниците освободени. Българските граници на запад били стабилизирани в зоната на гр. Раса (дн.Нови пазар в Санджак). През 873 г. сръбският княз Мутимир, вероятно с българска помощ обединил под властта си сръбските племена и изпратил братята си като заложници в България. Тези сръбски князе по-късно били използвани умело от българската дипломация за намеса в сръбските дела.
През 889 г. княз Борис абдикирал в полза на първородния си син Владимир и станал монах.

Княз Владимир-Расате (889-893 г.) бил таен привърженик на езичеството и на антивизантийската ориентация. През 892 г., когато немският крал и император на Каролингската империя Арнулф започнал война срещу моравците, Владимир сключил с немците съюз насочен срещу Великоморавия и Византия. Той и част от болярите предприели открити действия срещу християните и християнския клир. През есента на 893 г. княз Борис с верните си боили извършил преврат. Владимир бил свален от престола и ослепен като изменник. В новата владетелска резиденция Велики Преслав бил свикан събор, на който за княз бил избран третият Борисов син Симеон. Столицата била преместена от свързаната с езическите традиции Плиска в новопостроеният християнски център Преслав. Официален език на държавата и църквата станал славянският старобългарски език. Глаголицата вероятно била заменена с по-опростената кирилица, създадена в Плисковско-Преславския център и наречена с това име в чест на свети Кирил - създател на първата славянска азбука- глаголицата. Самият Борис се оттеглил отново в манастир, където починал на 2 май 907 г., отдаден на религиозна и книжовна дейност. След смъртта си той вероятно е бил канонизиран за светец на Българската църква, макар първите сигурни сведения за култа му да са твърде късни.

Начални години от управлението на Симеон (893-927)

След приемането на християнството през 864 (865) международният статус на България се променил значително. Нейният владетел вече бил част от световното семейство на владетелите и заемал почетното място на духовен син на византийския император. Тези промени отразявали и реалната мощ на Българската държава постигната в първата половина на IX в.

Новият български владетел Симеон до този момент бил подготвян за глава на Българската църква. Около 878 г. той бил изпратен в константинополската Магнаура, където получил великолепно образование, а заради познанията си по гръцки език бил наречен emiargos т.е. полугрък. По-късно бил подстриган за монах с оглед на предстоящата си съдба като български архиепископ. Към 886 г. Симеон се завърнал в Плиска и се присъединил към книжовната школа, ръководена от Наум. През 893 г. обаче съдбата му се променила и той бил провъзгласен за владетел на мястото на ослепения и детрониран Владимир.

Малко след възкачването на Симеон на престола избухнал военен конфликт с Византия. Повод за това било преместването на тържището за български стоки от Константинопол в Солун, което било силен удар върху българската търговия. През 894 г. българските войски навлезли в темата Македония (областта между Пловдив и Одрин). Българите имали първоначално успех, пленени били дори хазарските гвардейци на император Лъв VI, които били изпратени в Константинопол с отрязани носове. Византия била ангажирана в Мала Азия във война с арабите. Ето защо император Лъв VI прибягнал до антибългарски съюз с унгарските племена, които живеели между реките Буг и Днестър. Към края на 894 г. голяма византийска армия, начело с Никифор Фока настъпила по суша и море към Дунавската делта. Симеон влязъл в преговори с ромеите като съсредоточил силите си в Тракия. В този момент обаче византийският флот прехвърлил унгарците в незащитената Добруджа. Те я опустошили и бързо се прехвърлили на север от Дунава. При втори набег унгарците разбили българската армия и обсадили самия Симеон в Дръстър (дн. Силистра). Предните им отряди достигнали дори Преслав. Те обаче не били в състояние да развият успеха си и се оттеглили. Княз Симеон влязъл в преговори с Византия, която изпратила опитния си дипломат Лъв Хиросфакт в България. Междувременно Симеон сключил антиунгарски съюз със съседните им тюркски племена печенеги. Лъв Хиросфакт бил задържан в крепостта Мундрага, въвлечен в дълга преписка със Симеон. В началото на 896 г. българи и печенеги нахлули в земите на унгарските племена по Буг и Днестър и ги прогонили чак в Панония, където в 1000 г. се оформила Унгарска държава.

Същевременно Симеон прекратил преговорите с Лъв Хиросфакт и принудил Византия за размяна на пленниците. През лятото на 896 г. българските войски нарушили примирието, нахлули в Тракия и разбили ромеите при Булгарофигон. Лъв VI със сетни усилия спрял българското настъпление към Константинопол. Сключен бил мир и българското тържище било преместено отново в Константинопол. Българската армия от своя страна се оттеглила от някои територии в Ю. Македония и Ю. Албания.

През 904 г. Солун бил завзет и ограбен от арабите. Симеон се опитал да влезе в разрушения и ограбен град, но след преговори с Византия се задоволил само със завземането на областта на север от Солун. Според Наръшкия надпис на княз Симеон от 904 г. границата между България и Византия минавала на 20 км. на север от Солун, край селото Наръш (дн. Филаделфиана). В българските предели била включена почти цяла Южна Македония.

Провъзгласяването на Симеон за цар

По това време вероятно у Симеон се заражда идеята за създаване на обширна православна Българовизантийска империя, чиито император да бъде той. Византия била в силно затруднение, поради войните с арабите. Лъв VI умрял и бил наследен от малолетния си син Константин VII Порфирогенет (Багренородни). Регент и съимператор бил вуйчо му Александър I (912-913), който нарушил мира с България, но скоро починал. Новото регентство, начело с патриарх Николай Мистик опитало да поднови мира със Симеон, но без успех. През август 913 г. българската армия обсадила Константинопол. Проведени били преговори и според някои изследователи Симеон бил коронясан от патриарх Николай Мистик за цар (василевс). Взето било решение Константин VII да се сгоди за българска принцеса, а Симеон като василеопатор (императорски тъст) да получи известно участие в регентството. През 914 г. обаче патриарх Николай Мистик бил отстранен и регентството било поето от Зоя Чернооката (майката на Константин VII). Тя отхвърлила всички клаузи на договора с България, включително и царската титла на Симеон. В отговор българските войски превзели Одрин и опустошили Тракия. През 915 г. българите разорили и земите между Солун и Драч. Междувременно Византия сключила мир с арабите и съсредоточила всичките си сили срещу България. Византийските дипломати преговаряли за съюз с унгарците, печенегите и сърбите. Унгарците и повечето печенежки племена останали лоялни към България. На 20 август 917 г. при река Ахелой край Анхиало (дн. Поморие) Симеон разгромил чрез ловка маневра голяма византийска армия, начело с Лъв Фока. Поражението на ромеите било така голямо, че близо век по-късно костите на погиналите им войници се белеели на полесражението по думите на историка Лъв Дякон.

След Ахелойската битка Константинопоил бил пряко застрашен. Ромеите претърпели пълно поражение и при Катасирти в Източна Тракия, а патриарх Николай Мистик отчаяно молил Симеон, който бил негов възпитаник от Магнаурата да спре. Предните български отряди нахлули чак в Средна Гърция и завзели Тива. Междувременно голяма българска армия начело с Тодор Сигрица и Мармаис нахлула в Сърбия, пленила провизантийския княз Петър Гойникович и поставила за княз българското протеже Павел Бранович.

През 919 г. византийският адмирал Роман Лакапин отстранил Зоя Чернооката от управлението, омъжил дъщеря си за Константин VII и станал регент и кесар, а от 920 г. и съимператор, с което намеренията на византийския елит да се противопостави на българския владетел станали съвсем явни. Това бил голям удар за Симеон, който виждал в лицето на Роман Лакапин опасен съперник за византийския трон. През есента на 920 г. българите обсадили Константинопол и Галиполи. Николай Мистик отново повел преговори със Симеон, като му предлагал да се сроди с Роман Лакапин, но без успех. През 921 г. военните действия в Тракия отново били подновени. Българските отряди опожарили дори и някои от столичните предградия.

В българския тил обаче се раздвижили сърбите. Това довело до замяната на Павел Бранович с ново българско протеже княз Захарий. През 922 г. българските войски отново обсадили Константинопол, но Симеон все по-ясно осъзнавал нуждата от флот за овладяване на византийската столица. Направен бил опит за съюз с египетския халиф Ал Махди, но Роман Лакапин осуетил тези опити и склонил Ал Махди да не се намесва. Българското пратеничество, което се завръщало от Египет, попаднало във византийски плен.

Същевременно Симеон поставил пред патриарх Николай Мистик искането Византия да се откаже от всичките си европейски владения. През 923 г. избухнал антибългарски метеж в Сърбия, оглавен от княз Захарий. Българските отряди, начело с кавхан Теодор и Мармаис били разбити, самите те били екзекутирани, а главите им били изпратени в Константинопол. Ето защо през септември 923 г. след официална среща с Роман Лакапин край Константинопол било сключено примирие между българите и ромеите. Българският владетел осъзнал, че признание на неговата царска титла от Константинопол не може да се очаква скоро. Ето защо той решил да подсигури своя тил на Балканите.

През 924 г. с всички свои сили Симеон нахлул в Сърбия и я превърнал в българска провинция. Непосредствен съсед на България станало Хърватското кралство, съюзно на Византия и сърбите. В сблъсъка с хърватите българската армия претърпяла поражение –926 г. Цар Симеон потърсил контакти с папа Йоан Х, който успешно посредничил между България и Хърватското кралство и конфликтът бил уреден. Папата също така проявил голяма склонност да признае царската титла на Симеон, тъй като се надявал България отново да се върне в орбитата на влияние на Римската църква. Обнадежден от това събитие, българският цар подготвил нов поход срещу Константинопол, но внезапната му смърт на 27 май 927 г. в Преслав сложила край на тези планове.

Българската църква по времето на Симеон

Успоредно с претенциите си за царска титла Симеон изисквал за българския архиепископ титлата патриарх. От 913 г. Симеон се титулувал цар, българският архиепископ- патриарх макар че тези титли не били признати от Византия. През 926 г. Симеон преговарял по този повод с папа Йоан X, искайки от Римската църква да му признае императорска (царска) титла, а на българския архиепископ титлата патриарх. Не знаем обаче нищо положително за резултата от тези преговори. Това искане на Симеон било обусловено от факта, че на държавния статут царство (империя) в църковен план отговарял статусът патриаршия. Той обаче не постигнал международно признание на тези титли. Всъщност за титлата „василевс на българи и ромеи“, която използвал Симеон, Византия никога не би дала съгласието си, тъй като василевс на ромеите (римски император) можел да бъде само константинополският император. На Запад титлата римски император носили само Карл Велики и някои от неговите приемници, но тя не била призната никога в пълен обем от Византия. Едва през 962 г. немският крал Отон I получил отново от папата титлата римски император и основал Свещената Римска империя. Симеон можел да получи признание най-много за василевс на българите, но тази титла била по-нисша от универсалната титла василевс на ромеите. За да стане българският архиепископ патриарх било необходимо съгласието на петте Вселенски патриаршии (Константинопол, Рим, Йерусалим, Антиохия и Александрия) или поне една от тях. Според теорията на пентархията (петвластието) титлата патриарх можели да носят само главите на тези пет църкви, а римският и александрийският първосвещеници носели и почетното название папа. Все пак Симеон бил първият български владетел, който остро поставил тези проблеми в международен план и фактически възприел тези титли от 913 г. насетне. През 927 г. Византия признала на наследника му Петър титлата василевс на българите, а българският архиепископ бил обявен за патриарх.

При Симеон в българските предели били обединени почти всички славянски племена от югоизточната (българската) група, включително и периферни общности като тези в Албания или Епир. Те били въвлечени в етногенетичните процеси, които се извършвали основно в трите области Мизия, Тракия и Македония.

Културно развитие при цар Симеон. Златен век на българската книжнина и култура

Наред с военно-политическите успехи по времето на цар Симеон е и налице подем на старобългарската култура. Особено ярки са тези елементи в областта на книжовността, чиито средища продължавали да бъдат Плиска, Преслав и Охрид.От този период са датирани повечето произведения на Климент Охридски- поучения, похвални слова и др. между които изпъква особено похвалата за Кирил Философ. Климент Охридски е автор и на значителен брой песнопения и голям брой преводи от гръцки език. Според някои автори той е създател и на Панонските легенди (житията на Кирил и Методий). Неслучайно за цялостното си творчество той бил величан като втори Йоан Златоуст. От Охридската школа произхожда анонимното житие на Св. Наум.

По-голям брой автори са ни известни от Преславската школа. Сред тях изпъква Константин Преславски, чиито най-прочути творби са Учителното евангелие (с прочутата Азбучна молитва) и стихотворението "Проглас към евангелието". Друг значителен творец и преводач бил Йоан Екзарх, за когото знаем, че е учил в Константинопол. Най-значителната му творба е Шестоднев- преработка на по-стари византийски натурфилософски съчинения, но с голям брой оригинални добавки (между тях и едно много ценно описание на двореца на Симеон). Особено интересен и оригинален автор е Черноризец Храбър- автор на полемичната творба " За буквите"- защита на славянската писменост от триезичната догма. Неговото съчинение добива огромна популярност в България и Русия, но въпреки това около самия него има известна тайнственост. Съществува мнение, че зад името Черноризец Храбър се крие самият цар Симеон. Всъщност самият Симеон със сигурност е преводач и съставител на сборника "Златоструй" с текстове на Йоан Златоуст, Василий Велики и др. раннохристиянски автори. Други творци от този период са: Тудор Доксов, презвитер Григорий и др., чиито съчинения не са запазени.

Така в началото на X в. окончателно се оформил литературният старобългарски език с двата му регионални варианта от Преслав и Охрид. Била преведена значителна по обем раннохристиянска и византийска литература с образователен, канонически и антиеретически характер. Създадени били и голям брой енциклопедични сборници като "Златоструй", Симеоновият сборник от 917 г. и др. Най-голяма ценност имали оригиналните творби на Черноризец Храбър, Константин Преславски и др., които влезли в основата на литературата на всички православни славянски народи.

За културния разцвет на България по време на т.нар. Златен век значителна информация получаваме и от археологическите находки от Велики Преслав и пр. От тях разбираме, че както и Плиска, така и новата столица се състояла от Вътрешен и Външен град, но била по-малка по площ и имала характер на княжеска резиденция. Вътрешният град е изграден върху стар аул, но в началото на 10 в.бил много разширен. Преславският дворцов комплекс надминал по размери Плисковския, а основната му част били Тронната палата (изградена по византийски модел) и Западният дворец, който е свързан архитектурно с традициите от Плиска. Външният град е по-слабо проучен, но се знае, че основната част от сградите там е от X в. Открит е голям пазарен площад с 18 търговски помещения, работилници и жилища.

В подем било и строителството на църкви и манастири. Базиликата постепенно е изместена като архитектурна форма от кръстокуполната църква. Най-прочут паметник от X в. е Златната ( Кръглата) църква от Преслав- дворцова капела на цар Симеон, в която е оцеляла по чудо и част от украсата. До този момент са изследвани осем манастира, между които е най-известен комплексът от Патлейна. Там са разкрити монашеската църква " Св. Пантелеймон", монашеската гробница, трапезарията, спални помещения и пр. Добре проучени са и комплексите в местностите Тузлалъка и Вълкашина. Манастирите явно са били не само религиозни центрове, но и центрове на книжовна дейност, художествени занаяти и стъкларство. Значителен занаятчийски център бил и самият Преслав. Оформила се особена Преславска художествена школа, чиято рисувана керамика е най-добре представена чрез прочутата икона на Св. Теодор Стратилат. През 1978 г. е открито и Преславското съкровище, състоящо се от голям брой златни и позлатени предмети, византийски монети и пр.

Като цяло през X в. Преслав и близката му околност стават център на кипяща художествена и книжовна дейност, поради което Симеоновата епоха носи названието Златен век на българската култура.

Дискусия: Характерът на литературния език, създаден от светите Солунски братя и техните ученици

Още през XIX в. се разгарят дискусии относно характера на езика, на който Кирил, Методий и техните ученици са превели Светото писание, записано с глаголическата и по-късно с кирилската азбука. Първоначално той бил свързван с езика на панонските славяни, който се отнасял по-скоро към западнославянските говори. Впоследствие редица водещи учени се обединили около тезата на неговия старобългарски произход т.е. за произхода му от югоизточните славянски говори, от които произлязъл старобългарският и по-късно съвременният български език.

Старобългарският литературен език (наричан и староцърковнославянски) възникнал на базата на солунското славянобългарско наречие, което спадало към източните старобългарски говори. Той има уникални, характерни само за българския език черти. Върху него влияние оказали византийският средногръцки език и западнославянските моравски говори. Старобългарският език станал общ литературен език за православните южни и източни славяни, а също и за власите и молдавците. От него се развили и старосръбският и староруският Жд(църковнославянският) литературни езици. Съвременният новобългарски език е значително отдалечен от старобългарския, но редица уникални белези, особено във фонетиката, показват пряката им връзка. След тях се откроява появата на съчетанието „щ, шт“ и „жд“ на мястото на праславянското съчетание tj и dj, например в думите „свещ“ и „вежди“. Във всички останали славянски езици това съчетание е добило друго изражение, а там, където съществува е заемка от старобългарски език, например в руски език думите „гражданин“ и „горожанин“ са близки, но не идентични по значение. Първата дума е заемка от старобългарски и има политическо значение на „поданик на държава“, докато втората, която е типично източнославянска означава „ жител на града“.

България се превърнала в една от малкото средновековни страни със свой собствен литературен език, а делото на Кирил и Методий създало основата за формирането на славянската културна общност, чийто първоначален център била България.

Помагала

Pages

Тема 2 по история: Християнизация и политическо развитие на България (втората половина на IX в.- първата половина на X в.)