Тема 14 по история: 14_Руско-турската война 1877-1878 г. и Освобождението на България

Съдържание
Българската общественост след Априлското въстание. Сръбско-турската война 1876 г. и Цариградската конференция (декември 1876 - февруари 1877 г.)

След разгрома на Априлското въстание пред българската общественост стоят две основни задачи-материално подпомагане на пострадалите от турските репресии и популяризиране на българската кауза в чужбина. Букурещките "стари" съвместно с Цариградския център и Екзархията организират мисията на Марко Балабанов и Драган Цанков в Европа и Русия, която има за цел да запознае най-видните дипломати и европейските държавни глави с българските искания, изложени в специален Мемоар по Българския въпрос. Тяхната мисия има положителен резултат. Проведени са плодотворни срещи с император Александър II и външният министър на Русия княз Горчаков, с министъра на външните работи на Австро-Унгария граф Андраши, с У. Гладстон и мн. др. Същевременно българския печат публикува многобройни материали, свързани с турските зверства и българските национални проблеми. В Цариград цари политическа нестабилност, защото още в края на май 1876 г. е детрониран султан Абдул Азис от реформаторския кръг на “новите османи”, оглавен от Мидхат паша. Новият султан бива детрониран още през лятото на 1876 г., а ситуацията в империята се усложнява още повече, поради избухналата Сръбско-турска война.

В Букурещ биват създадени и две нови емигрантски организации, които координират тези усилия. Още през 1875 г. Киряк Цанков и др. бивши дейци на БРЦК създават Българското человеколюбиво настоятелство (общество)- БЧН. Постепенно ръководството на БЧН е овладяно от "старите"- Евлоги Георгиев, Панарет Рашев и др. Революционно настроените елементи от БЧН през лятото на 1876 г. формират нова организация - БЦБО (Българско централно благотворително общество), в която освен председателя Киряк Цанков, влизат личности като Стефан Стамболов, Иван Вазов, Олимпий Панов, Петър Енчев и мн др. За почетен председател е избран русинът Владимир Йонин, който осъществява връзката между БЦБО и руските славянски комитети на славянофилите. БЦБО и БЧН имат различни методи на действие, но целите им са общи и между тях не съществуват принципни различия.

Междувременно общественото мнение в Сърбия и Черна гора все повече клони към обявяване на война на Портата. Разчита се на помощта на Русия и на нови въстания в България, Босна и Херцеговина. Сръбско-турската война избухва през юли 1876 г., а главнокомандващ на сръбско-черногорските сили е руският генерал Черняев. Към сърбите се присъединяват многобройни български чети (на Филип Тотю, Симо Соколов, Иван Кулин и др.), които скоро биват обединени под командването на главния войвода П. Хитов. По-късно е създадена и обединена българо-руска бригада, наброяваща 3500 бойци, от които три четвърти българи. Неин командир е полковник Медведев. Тази бригада взема участие в ожесточените боеве при Гредетин на р. Морава през септември 1876 г. Военните действия се развиват обаче зле за сърбите. Турците реализират мощен пробив в зоната на р. Морава и застрашават дори Белград. Единствено руски ултиматум заставя Портата да сключи примирие със Сърбия и Черна гора в края на октомври 1876 г. В Сръбско-турската война загиват над 1700 български доброволци. Оцелелите масово се включват в Българското опълчение, което започва да се формира още от есента на 1876 г. в Бесарабия.
Междувременно Източната криза навлиза в нов етап. В руската дипломация наред с княз Горчаков, който е за разумна политика на Балканите в тясно единодействие с Берлин и Виена, тежест добива и руският посланик в Цариград граф Игнатиев, който се застъпва за по-решителни действия на Балканите. На 8 юли 1876 г. в Райхщадт, Бохемия се срещат австроунгарският император Франц Йосиф и руският император Александър II, придружени от своите външни министри княз Горчаков и граф Андраши. Стига се до взаимни договорености по балканските проблеми. България, Румъния и Албания  да са новите независими или автономни държави, а Босна и по-голямата част от Херцеговина да бъдат предадени на Австро-Унгария в случай на промяна на статуквото. Русия поема ангажимента да не създава прекалено голяма славянска държава на Балканите.

Междувременно в Цариград султан е вече Абдул Хамид, който идва на власт с помощта на реформаторската групировка "нови османи", начело с известния държавник Мидхат паша. Успоредно с това се приема идеята за свикване на Цариградска посланическа конференция, която да изготви проект за разрешаване на Източната криза. БЦБО организира през ноември 1876 г. Букурещки народен събор, на който официално е поставено искането за възстановяване на независимата Българска държава. Това искане е представено по-късно и на Цариградската конференция. На конференцията бива представен и проект на "старите", в който се излагат искания за автономия (но не независимост) на България. Конференцията е предшествана и от разговори между граф Игнатиев и британския представител лорд Солзбъри, който приема идеята за автономия на България, но налага становището да бъдат образувани две автономни области в българските земи и то отдалечени значително от Бяло море. Това виждане е горещо защитавано и от представителите на Австро-Унгария. В тези две провинции, управлявани от европейци, според британския проект трябва да се въведат само частични реформи.

Цариградската конференция започва своята работа на 12.10.1876 г. Главна роля в нея играят руската и британската делегация, между които е и основният сблъсък. Формирани са две комисии :
  • За  Босна и Херцеговина
  • За България.
Друг основен проблем е и мирният договор между Портата, Сърбия и Черна гора.

В крайна сметка се стига до следните основни решения, които са постигнати с консенсус.
  • Сърбия и Черна гора запазват своята автономия и дори получават известно териториално разширение.
  • Босна и Херцеговина получават автономия, като единна автономна област.
  • България бива разделена на Източна и Западна автономна област.
Източната област обхваща санджаците Търново, Русе, Тулча, Варна, Сливен и северните части на санджаците Пловдив (с града ) и Одрин. Столица е Търново.

Западната област обхваща  санджаците София, Видин, Ниш, Скопие, северните части на санджаците Битоля и Серес и още четири македонски каази. Столица е София.

И двете области трябва да имат губернатори-християни, собствени изборни събрания и правителства, собствени смесени милиции, отделни устави и пр.

Този проект, който обхваща в общи линии етническите граници на българската нация бива връчен на Портата на 21.12.1876. Междувременно новият велик везир Мидхат паша предприема ловък ход. На 23.12. с топовни гърмежи е възвестено създаването на Османска конституция. Според нея империята става единна конституционно-парламентарна монархия, с двукамарен парламент. Според член 8 всички поданици са обявени за равноправни османци. Това дава основание на Портата, тайно подкрепена и от Англия и Германия, да отхвърли проекта като безмислен. През февруари 1877 г. Цариградската конференция прекратява своята дейност. Войната на Балканите става неизбежна.

Обявяване на войната и първият етап от военните действия. Боевете при Стара Загора и Шипка.

След провала на Цариградската конференция в руската дипломация надделява становището на граф Игнатиев за по-активни действия на Балканите. Същевременно все още е валидна и концепцията за единодействие и съгласуваност на руската балканска политика с Виена и Берлин. Още на 15.01.1877 г. е сключена Будапещенската тайна конвенция между Русия и Австро-Унгария. Виена се задължава да пази доброжелателен неутралитет спрямо Русия в случай на нова руско-турска война. Междувременно в Цариград е извършен преврат. Реформаторът Мидхат паша е свален от власт, а не след дълго е разпуснат и парламентът. Султан Абдул Хамид постепенно установява едноличен режим, за който е характерно втвърдяване на позицията спрямо християнското население на империята. Екзарх Антим I бива заточен и заменен с екзарх Йосиф. В тази насока са и съветите на новия британски посланик в Цариград Лаярд.

Граф Игнатиев предприема дипломатическа обиколка в Европа за да проучи каква ще бъде позицията на Великите сили спрямо евентуална руска намеса на Балканите. В Берлин той получава пълна подкрепа, но в Лондон му е пояснено, че Англия е склонна да подкрепи само прилагане на договореностите от Цариградската конференция. Във Виена граф Игнатиев бива уведомен за искания за уточняване на Будапещенската конвенция. В крайна сметка са нанесени следните корекции, според които Русия не трябва да създава голяма славянска държава на Балканите, а Австро-Унгария трябва да анексира Босна и Херцеговина. Цариград трябва да получи статут на свободен град.

На 31 март 1877 г. Великите сили подготвят т.нар. Лондонски протокол, в който се настоява Портата да реализира реформи в България, Босна и Херцеговина. На 10.04. Портата официално отхвърля тези предложения, опирайки се на негласната подкрепа на британското правителство. На същата дата Руският генерален щаб започва разработката на план за военни действия на Балканите и в Кавказ.

Руската армия е разделена на две части:
  • Дунавска армия, наброяваща около 210 000 души.
  • Кавказка армия (80 000 )
Срещу тях турците разполагат само на Балканите с над 380 000 армия, въоръжена с най-модерното за времето си оръжие.

На 12 (24).04. 1877 г. в Кишинев е публикуван царски манифест за обявяване на войната. Руската армия навлиза на територията на васалната на Портата Румъния.  На 14.04. са подписани две руско-румънски конвенции, съобразно които Румъния допуска на своя територия руската армия и се включва на нейна страна с 40 000 армия. По-късно военен съюз с Русия сключват и Сърбия и Черна гора. Сърбия се включва във военните действия обаче едва след падането на Плевен. (края на 1877 г.) На 15 (27) юни 1877 г. основните сили на Дунавската руска армия, командвана от великия княз Николай Николаевич започват преминаването на Дунава край Зимница - Свищов и до началото на юли създават плацдарм в Свищовско, където се прехвърлят повече от 100 000 руски войници. По-малка руска групировка преминава Дунава при Браила и Галац и навлиза в Северна Добруджа (края на юни 1877 г.).

Дунавската армия се разделя на три отряда:

1) Източен отряд (70 000). Той е под командата на престолонаследникът Александър Александрович (бъдещия император Александър III) и има за задача да навлезе в Лудогорието, като блокира мощната турска групировка в зоната на Шумен, Разград и Варна. Източният отряд настъпва до р. Черни Лом, но там е принуден да премине в стратегическа отбрана за да защити източния фланг на Дунавската армия.

2) Западен отряд на ген. Криденер (35 000). Той завзема Никопол, но опитът му да овладее Плевен е осуетен от Видинската армия на Осман паша (40 000), която овладява тази ключова крепост и спира настъплението на Зап. отряд.

3) Преден отряд на ген. Гурко (12 000), между които и основната част от Българското опълчение. Той освобождава Търново (7 юли) и през прохода Хаинбоаз навлиза в Тракия. Не след дълго русите влизат в Казанлък и освобождават Стара Загора (30 юли 1877 г.). Срещу тях обаче от Дедеагач се придвижва армията на Сюлейман паша (около 40 000), която има за задача да отблъсне Предния отряд и да навлезе в Северна България.

На 31 юли започват тридневните боеве при Стара Загора. Въпреки героизма на русите и опълченците (3500 души) те са принудени да отстъпят на север. Турците изгарят до основи Стара Загора и заемат позиции в Kазанлъшкото поле за атака срещу Шипченските позиции, където се разполагат 6 500 руси и опълченци, начело с ген. Столетов. Между 21-25 август се водят боевете за Шипка. Тяхната кулминация настъпва на 23 август, но в края на деня защитниците на Шипка са подкрепени от отряда на ген. Радецки, което им позволява да удържат позициите си. На 16-17 септември турците предприемат нова атака на върха, но са отблъснати с много загуби и прегрупират силите си за стратегическа отбрана в Казанлъшкото поле. Армията на Сюлейман паша не успява да се прехвърли на север от Балкана, което влошава положението на Плевенския корпус на Осман паша. Опит да спаси Плевен предприема и турската групировка в Лудогорието. Макар и с големи усилия Източният отряд обаче успява да блокира нейното настъпление (есента на 1877 г.).

Боевете при Плевен

Още от юли 1877 г. Западният отряд предприема опит за завземане на Плевен със щурм. Първата атака обаче се проваля с големи човешки жертви за русите. (20 юли). На 30 юли е предприета Втората атака, в която се включват и два румънски полка. При Гривишкия редут обаче съюзниците дават над 7000 убити срещу 3500 турци. Главната квартира на руската армия иска подкрепление от Румъния. Край Плевен се концентрира 25 000 румънска армия, начело със самия княз Карол. Така руско-румънската групировка около Плевен достига 83 000 души. В началото на септември русите овладяват Ловеч, а на 10-11 .09. предприемат Третата атака на Плевен. Първоначално те завземат Първия Гривишки редут, но при Зелените хълмове са отблъснати с огромни загуби. Този неуспех внася големи колебания в руското командване. Дочуват се гласове за оттегляне на север от Дунава. Личната намеса на император Александър II обаче блокира тези планове. Решено е Плевен да бъде подложен на дълготрайна блокада, под ръководството на водещия военен инженер ген. Тотлебен. Успоредно с това русите овладяват стратегическите пунктове Телиш и Горни Дъбник и отрязват Плевенския корпус от външния свят.

Тази тактика дава отличен резултат. На 10.12. Осман паша е принуден да предприеме опит за пробив на блокадата, който обаче се проваля изцяло. Плевенската армия (43 000) обявява пълна капитулация. Портата за пръв път се обръща към Великите сили с молба за посредничество в конфликта.

Руското настъпление и краят на Руско-турската война (1877-1878 г. )
 
След падането на Плевен във войната се намесва и Сърбия, чиято армия почти без да срещне съпротива окупира Поморавието. В настъпление преминават и черногорските войски, които завземат част от Ю.Херцеговина. Новосъздаденият Западен отряд на ген. Гурко настъпва към прохода Арабаконак и на 4.01. 1878 г. освобождава София. Основните му сили преследват армията на Сюлейман паша, която се оттегля към Пазарджик и Пловдив, а друга по-малка част настъпва по течението на р. Струма и достига към края на февруари до Разложкия край. Троянският отряд на ген. Скобелев преминава в Карловското поле и освобождава Карлово и Чирпан. В началото на януари 1878 г. през Шипченския проход преминава 54 000 руска армия, която на 8 и 9 януари разгромява корпуса на Вейсел паша (25 000) в боевете при Шипка- Шейново. Отрядът на ген. Гурко освобождава Пазарджик и Пловдив (16.1.) и на 17 януари нанася удар на отстъпващата армия на Сюлейман паша при Караагач (Брестник). Долнодунавският (Източният) отряд предприема мащабно настъпление в Лудогорието и Сливенския край и достига дори до Бургас. На 26 (20) януари ген. Гурко влиза без бой в Одрин, а на 29 януари овладява Чорлу, с което пътят на русите към Цариград е открит. В общо настъпление минава и руската Кавказка армия, която овладява ключовите крепости Карс и Ерзурум.

В хода на войната българското население дава много жертви. Особено тежка е съдбата на българите от Стремската долина, които масово бягат на север от Балкана пред настъпващата армия на Сюлейман паша. Десетките хиляди бежанци от Тракия и Македония в Северна България създават допълнителни трудности за руските военни власти. Българското население обаче всячески подпомага русите с храни и материали. Стотици българи служат като разузнавачи или като народна стража в освободените райони. В страната действат многобройните чети на Цеко Петков, Симо Соколов, Петко Киряков, Георги Пулевски, Димитър Попгеоргиев, П. Хитов, Жельо войвода и др. Всички чети са обединени под командването на полк. Артамонов. Безспорно най-крупен е приносът на Българското опълчение, начело с ген. Столетов. То е официално учредено на 29.04.1877 г., а двата му основни лагера се намират в Кишинев и Плоещ. Първоначално в опълчението са зачислени над 7 500 души, разделени на 6 дружини, в хода на войната броят им надхвърля 10 000 души. Българи са и част от офицерите. Опълченците вземат изключително важно участие в боевете при Стара Загора, Шипка и Шипка-Шейново, които имат ключово значение за изхода на военните действия, така както и боевете при Плевен.

Санстефански и Берлински договор

На 31.01 1878 г. представители на Портата сключват примирие в Одрин. В него се определя демаркационната линия и се постига принципно споразумение за даване на независимост на Сърбия и Румъния и широка автономия на България в граници не по-малки от тези предвидени на Цариградската конференция.

Британският премиер-министър лорд Дизраели още в края на април 1877 г. прави предложение за превантивна окупация на Дарданелите от британския флот за да се осуети руска окупация на Цариград. На 2 май 1877 г. на руският посланик в Лондон граф Шувалов е връчена нота, в която са посочени четири стратегически за Британската империя зони, за които Русия трябва да даде гаранции, че ще пази там британските интереси- Египет, Дарданелите, Персийския залив и Цариград. Руската дипломация обаче отказва да поеме ангажимент за Цариград с мотива, че неговата съдба ще се определи от Великите сили. В Англия се засилват туркофилските настроения. Правят се първите опити за единодействие с Виена на антируска основа.

Руското настъпление в Тракия още повече засилва напрежението в Лондон. На 11.1.1878г. британският кабинет взема решение да изпрати ескадра в Мраморно море. Успоредно с това под ръководството на британския офицер Сенклер, известен като Хидает паша е разпален Родопският метеж на мюсюлманите, който има за цел да дискредитира руските военни власти в Тракия. Родопската европейска комисия обаче не успява да събере доказателства, които да постигнат тази цел, а през лятото на 1878 г. руски части и четата на капитан Петко войвода унищожават последните остатъци от сенклеристките бунтовници в Родопите.

Русия изпраща проекта за мирен договор във Виена и Берлин. Австро- Унгария повдига редица спорни въпроси и постепенно намира общ език с британската дипломация на антируска основа. Портата е ободрена и от търканията на Русия със съюзните и Сърбия и Румъния главно по териториални въпроси. През февруари 1878 г. британската ескадра наистина навлиза в Мраморно море, което води до криза между Лондон и Петербург. Като компенсация 10 000 руски отряд завзема градчето Сан Стефано на 12 км. от  Цариград. Междувременно във Виена с посредничеството на Бисмарк се водят нови преговори между Русия и Австро-Унгария. Граф Андраши категорично застава зад виждането, че България трябва да ограничена до Стара планина, а руската окупация да се сведе до 6 месеца. Междувременно в Одрин и по-късно в Сан Стефано се водят преговори между Русия и Портата за подписване на мирен договор. На 28 февруари турската делегация внезапно прекъсва преговорите. В отговор на 1 март на Портата е връчен ултиматум, а руските части в Сан Стефано са приведени в бойна готовност. Преговорите са подновени и на 3 март 1878 г.е подписан Санстефанският мирен договор, който е прелиминарен т. е. трябва да бъде доуточнен на конгрес на Великите сили.

Договорът съдържа следните основни клаузи:
  • Черна гора, която е независима държава, удвоява територията си с придобивки в Ю. Херцеговина.
  • Сърбия получава независимост и населеният с българи Нишки санджак.
  • Румъния получава независимост и Сев. Добруджа, като компенсация за Ю. Бесарабия, която връща на Русия.
  • Русия си възвръща Ю. Бесарабия и част от Закавказието. Официално се отменят всички ограничения, които са и наложени от Парижкия договор 1856 г.
  • Автономия получават Босна и Херцеговина, Крит, Епир, Тесалия, Турска Армения.
  • Членове 6-11 уреждат положението на България. Тя става автономно трибутарно княжество, с християнско правителство и народна войска. Обхваща Северна и Южна България (без Източните Родопи), почти цяла Македония и част от Поморавието. Начело трябва да бъде княз, одобрен от Портата и Великите сили, а събрание от нотабили (първенци) трябва да изработи Органически устав (конституция). Предвижда се двегодишна руска военна окупация.
Санстефанска България в общи линии отговаря на етническите граници на българската нация. Извън нейните граници остават компактни български групи в Северна Добруджа, Нишко и Западна Тракия. В нейните граници остават по-значителни групи турско, гръцко и албанско население. Тя има и тесен излаз на Бяло море, на изток от Солун, което предизвиква бурна реакция в Лондон и Виена.

Англия, Франция и Италия солидарно се обявяват срещу българския излаз на Бяло море. Виена не желае българска власт над Моравско и Македония, защото сама цели да постигне излаз на Бяло море при Солун. Германия желае Русия изцяло да се съобрази с исканията на Австро-Унгария. Русия от своя страна е изтощена от войната и въобще няма намерение да защитава Санстефанския договор.

Англия налага вижданията за подялба на България по Стара планина, а водеща фигура в руската дипломация става умереният граф Шувалов, който измества граф Игнатиев.

Претенции към Санстефанския договор имат и балканските държави. Сърбия претендира за обширни части от Западна България и за цяла Македония. Дори Солун е обявен за част от Стара Сърбия. Румъния не желае да разменя Южна Бесарабия за Северна Добруджа, тъй като оценява, че това ще влоши отношенията и с новообразуваната Българска държава. По-късно румънската дипломация обаче променя становището си и дори се стреми да получи по-широк периметър в Добруджа.

Гърция е категорична, че България не трябва да владее нищо в Македония и че южната и граница в най-добрия случай трябва да минава по горното течение на Марица.

Българският народ, особено общините от Македония и Тракия подготвят многобройни изложения и петиции в защита на Санстефанския договор, но те остават без особен ефект върху развитието на нещата. Германският канцлер Бисмарк поема инициативата да организира конгрес на Великите сили в Берлин. На 30 май 1878 г. е постигнато руско-английско споразумение, което практически слага кръст на Санстефанския договор. Малко по-късно Лондон и Виена постигат споразумение за общи действия за ревизия на Санстефанския договор.
 
Конгресът в Берлин започва работа на 13 юни 1878 г. На него участват делегации от Русия (граф Шувалов и княз Горчаков), Англия (лорд Дизраели и лорд Солзбъри), Франция, Италия, Австро-Унгария (граф Андраши), Османската империя и Германия. Неофициално се представени и балканските страни - Румъния, Сърбия, Черна гора и Гърция. Българският народ обаче не е представен от никого, освен от многобройните петиции в защита на Санстефанска България. Русия се намира в пълна изолация и е принудена да отстъпи по всички възлови въпроси.

Основните решения на Берлинския договор от 13 юли 1878 г. нанасят силен удар на българската национална кауза:
  • Създава се Княжество България-автономно и трибутарно. Обхваща Северна България и Софийския санджак.
  • Източна Румелия-това е автономна провинция, която обхваща почти цяла Южна България. Има начело турски генерал-губернатор-християнин и идеята е да се тушира надмощието на българското население в нея. Център е Пловдив.
  • Румъния получава независимост и нови придобивки в Добруджа в ущърб на България.
  • Сърбия получава независимост и цялата Моравска област с градовете Пирот и Враня, които също са населени с българи, както и Нишкия санджак.
  • Черна гора получава още райони от Херцеговина.
  • Русия получава Южна Бесарабия, където също има компактни български колонии, голяма част от Закавказието и пълна отмяна на Парижкия договор от 1856 г.
  • Австро-Унгария получава Босна и основната част от Херцеговина за тридесетгодишна окупация, макар формално тази територия да остава османска.
  • 8. Англия получава остров Кипър.
  • 9. Македония и Одринския вилает, в които мнозинството от населението е българско остават под пряката власт на султана, макар че член 23 от Берлинския договор изисква въвеждането на административни реформи в тези провинции.
Берлинският договор нанася тежки поражения върху развитието на Балканския полуостров и на българският народ в частност. Цялата българска политика до 1912 г. е насочена към отмяната на неговите клаузи и реализиране на Санстефанския идеал.

Дискусия: Българското опълчение и българите от Македония

Участието на българи от Македония в Българското опълчение е отдавна установен факт. Известни са имената на мнозина от тях. Принципно Опълчението се дели на три бригади- Западнобългарска, Централнобългарска и Източнобългарска. Естествено българите от Македония попадат в Западнобългарската бригада. Според различни източници техният брой надхвърля 500 души, от които 42 от град Битоля, 31 от Битолско, 25 от гр. Велес и 3 от Велешко, 7 от град Враня дн. в Сърбия и 2 от Вранско, 1 от село Еловци, Гостиварско, 5 от гр. Дебър и 8 от Дебърско, 10 от Горна Джумая/Благоевград и 14 от Горноджумайско; 10 от гр. Кичево и 3 от Кичевско, 1 от Корчанско, дн. в Албания; 2 от Костурско, 7 от Крушево и един от Крушевско, 9 от Куманово и 7 от Кумановско, един от Лерин и един от Леринско, 49 от Охрид и Охридско, 37 от Призрен и Призренско, 5 от Серес и Серско, 12 от Прилеп и Прилепско, 12 от Солун и Солунско, 3 от Струга, 2 от Струмица, 5 от Щип и Щипско, 9 от Крива паланка и Кривопаланечко, 16 от Неврокоп и Неврокопско, 24 от Тетово и Тетовско, 1 от Кукуш и още 49 с неуточнено родно място и с отбелязано само „Македония“.  Най-младият е Георги Христов на 18 г. от село Връбник, Костурско, сега в Албания, най-възрастният- на 58, Тасе Христов от Битоля. 
Сред опълченците е и Георги Пулевски от Галичник, автор на някои противоречиви текстове, които показват известни колебания в неговата българска идентичност. В крайна сметка обаче той се установява в София и дори получава пенсия от Народното събрание като поборник, тоест борец за българското освобождение. В съвременната историография на СРМ се изтъкват негови писания като Речник от четири йезика, издаден през 1875 г. в Белград, където представя македонското наречие като отделен език,. В последната си граматика „Язичница“ представя македонските говори като български, а в Самовила Македонска дори жали за неосъщественото обединение на България и Македония поради Берлинския договор. 

На хиляда осумстотини седумдесет и осмо лето;
Тога Руси повладае све Отоманство,
И полостров одсвоже, та Цариград обколие,
В свети Стефан се сместие и се сложие.
Турчин даде свит слобода, а потвърди свободител.
На княжество сви Българи, да си владаетъ.
Македонци Бога молие, поживи ни избавителя.
Дай му Боже много летно действие.
Оту нас ни ослободи, в кралевину македонску.
Да се съединимъ с еднородних наедно.
А Енглиска учини пречка, крена глава обяви бой.
Та никому не препятсвува, токмо само нам.
Через назе да ни разделит, од наших бракя Българи..

От друга страна съществува неиздадената му Славяномакедонска обща история, която показва колебания в неговата българска идентичност. Като цяло трябва да се отбележи, че Пулевски е самоук, без системно образование, но неговият патриотизъм към родния му Галичник, Дебърско и Македония е вън от съмнение. Вън от съмнение е неговата лична храброст и активното му участие, както в българското национално революционно движение, така и в Българското опълчение.
Subscribe to: Comments (Atom)