Съдържание
Българите и Кримската война (1853-1856 г.)
През 40-те години на XIX в. Източният въпрос навлиза в нова фаза. С двете Лондонски конвенции от 1840-1841 г., сключени между Портата, Англия и Франция били отменени привилегиите на Русия в зоната на Проливите от 1833 г. Нови промени в статуквото настъпили след революциите от 1848-1849 г. Портата все повече се сближава с Франция и Англия, които държат на запазване на статуквото около Проливите и на Балканите. Русия от своя страна проявява все по-нарастващи апетити към този регион.
През 1850 г. Франция настоява пред Портата да получи изключителни права за протекция над Светите места, които да преминат под католически контрол. Православната Йерусалимска патриаршия от своя страна се обръща за подкрепата към Русия.
Спорът става твърд остър и води до руска нота от 1.3. 1853 г. до Портата със следните ултимативни искания:
1. Русия да получи изключителни права за протекция на Светите места.
2. Русия да бъде призната за единствен покровител на православните християни в Османската империя.
Портата отхвърля тези искания. В отговор Русия обявява официално, че ще окупира Дунавските княжества. Портата опряна на подкрепата на Англия и Франция обявява война на Русия на 4.10.1853 г.
През 1854 г. на страната на турците се намесват Англия, Франция и Сардинско-Пиемонтско кралство(най-голямата италианска държава, преди обединението на Италия). Подкрепа на антируската коалиция оказва и Австрия. В първата Дунавска фаза на Кримската война (1853-1854 г.) руската армия завзема Влахия и Молдова. Това буди нови надежди за освобождение сред балканските християни.
В Цариград е учредено Тайното общество, начело с Георги Раковски, Иван Бацов, Павел Грамадов и др. То създало свои клонове в България и имало амбицията да оказва всестранна подкрепа на руската армия. Раковски първоначално служи като преводач в щаба на турската Дунавска армия. В края на 1853 г. обаче е разкрит и заловен, но успява да избяга. През юни 1854 г. той излиза с чета от 12 души в Котленския Балкан като се надява да организира и по-мащабни действия. След намесата на западните държави на страната на турците, войната се пренесла на полуостров Крим. Раковски разпуснал четата и се прибрал в Котел, а през 1855 г. емигрирал във Влахия, с което започнал нов етап в революционната му дейност.
По време на Кримската война настъпило раздвижване и сред други среди на българската общественост. Във Влахия през 1853 г. била изградена т.нар. Епитропия (Средоточно попечителство). Тази организация създала своя мрежа в Дунавските княжества и макар че имала формално благотворителен статут оказвала всестранно съдействие на руските военни власти. Формиран бил дори доброволчески батальон от 2000 души, под командата на кап. Александър х. Русев, Васил х. Вълков и др. Някои от тези доброволци участват дори в боевете при Севастопол (Иван Кишелски- бъдещ руски генерал и др.). Подобна дейност развило и Одеското българско настоятелство (осн. през 1854 г.).
Русия обаче претърпяла поражение в Кримската война. Според Парижкия договор от 1856 г.тя загубила Южна Бесарабия и правото на военни бази в Черноморието (неутрализация на Черно море). Англия, Франция и Австрия поели колективни гаранции за запазване на статуквото в зоната на Проливите и на Балканите. Великите сили ставали и колективни защитници на правата на християните в Османската империя. С оглед на това те заставили Портата да издаде прословутия Хатихумаюн (19.2.1856 г.)–нов реформен акт, който провъзгласявал равенството на християни и мюсюлмани в империята. С установяването на Кримската система и с Хатихумаюна, Източният въпрос навлязъл в поредната си фаза, която е свързана и с прерастването на националноосвободителното движение на българите от стихийни прояви, свързани с определени събития в организирана и целенасочена борба с ясна програма, цели и методи.
Българските националноосвободителни организации след Кримската война. Г. С. Раковски и Първата българска легия.
През февруари 1856 г. бил публикуван и прочутият Хатихумаюн, който провъзгласявал равенството на всички отомански поданици. Този акт първоначално бил посрещнат с голямо въодушевление от българската общественост. Избухнали и две локални въстания–Димитракиевата буна (май-юни 1856 г.) в Северозападна България, начело с Димитър Петрович и Иван Кулин и Габровското въстание от юли 1856 г., оглавено от капитан Никола Филиповски. Въстаниците настоявали за стриктно прилагане на новия закон. Те обаче били бързо потушени от турските власти, а Хатихумаюнът в много отношения си останал мъртва буква. Българската общественост обаче успяла да се консолидира около новите политически центрове и организации, повечето от които се оформили по време на Кримската война.
Сред тези центрове се откроява преди всичко Цариградската българска колония (50 000 души). Водещи фигури в нея са фамилиите Тъпчилещови, Гешови, Чалъкови и др., а също и дейци на национално-църковното движение като Иларион Макариополски, П.Р. Славейков, Др. Цанков, д-р Стоян Чомаков и мн др. Повечето от тези дейци били с либерални реформаторски идеи, макар че някои от тях като П.Р. Славейков и Иван Говедаров били по-близки по дух до националреволюционерите. Цариградският център изнесъл и тежестта на национално- църковното движение.
Друг политически център била Добродетелната дружина, която носи това име от 1862 г. Известна е още като Комитет на старите. Възниква през 1853-1854 г. под имената "Епитропия" и "Средоточно попечителство". Нейни видни водачи са братята Евлоги и Христо Георгиеви, д-р Петър Протич, д-р Георги Атанасович, епископ Панарет Рашев, Христо Мустаков, Константин Чокан и др.Седалище на тази организация е Букурещ, но тя има свои клонове във всички по-големи градове на Румъния. Формално имала характер на благотворително дружество, но всъщност била политическа организация, свързана със Сърбия и Русия.
Друга важна организация на емигрантите в Южна Русия било Одеското българско настоятелство (ОБН), основано през 1854 г. Негови водачи били Стефан Тошкович, братя Палаузови, Николай (Никола) Тошков и други заможни одески българи (предимно произхождащи от Габрово и свързани с В.Априлов). От 1858 г. ОБН получава статут на благотоворително дружество, но и развива и умерена политическа дейност с проруски характер. ОБН обаче поддържа тесни връзки с революционните центрове в Румъния и Сърбия и ги подпомага всячески.
В хода на Кримската война Добродетелната дружина и Одеското българско настоятелство проявили значителна активност. Един от водачите на ОБН, Никола Палаузов бил включен като координатор между военните власти и българските емигранти в Главната квартира на Дунавската руска армия. Палаузов подготвил “Записка за България” за нуждите на руското командване, в която обосновавал идеята за вдигане на въстание в България в хода на войната и предлагал създаването на “Български комитет към нея”. Паралелно с това той установил добри отношения със заможните първенци от Букурещката Епитропия. Така с общите усилия на одеските и букурещките българи бил екипиран отряд от около 4000 български доброволци, оглавен от стари опитни дейци като капитан Васил Хадживълков, Димитър Чернев, хаджи Ставри Койнов и др. След войната двете организации продължили своята дейност в полза на освободителното движение. В първите години след 1856 г. и Добродетелната дружина и ОБН се концентрирали върху просветното дело и с тяхна помощ били открити множество български училища в Румъния и Южна Русия.
Към средата на 60- те години руската политика на Балканите се активизирала. Новият руски посланик в Цариград граф Николай Игнатиев лансирал идеята за създаване на голяма “югославянска” държава, която да включи Сърбия и България и да бъде под руско покровителство. Проектът предвиждал и война на Сърбия с Османската империя, последвана от въстание в България и руска подкрепа за това начинание. Предвиждало се след победата да се създаде “Югославянско царство”, начело със сръбската династия и с автономия за българите в него. Добродетелната дружина приела с ентусиазъм този план и работила за неговото осъществяване. Именно с нейна подкрепа били изпратени четите на Филип Тотю и Панайот Хитов в България, а през 1867 г. било финансирано и създаването на Втората българска легия в Белград. С разпускането на Легията и с промените в сръбската политика спрямо Османската империя обаче тези планове рухнали.През януари 1869 г. Добродетелната дружина изпратила и мемоар до Парижката конференция по Критския въпрос. В него се излагала идеята за създаване на Турско-българско дуалистично царство. Този проект обаче бил оставен без внимание от конференцията, а Добродетелната дружина загубила доверието на революционните дейци. След 1869 г. Добродетелната дружина къса с революционното движение и се ориентира към реформаторски и еволюционистки идеи. Орган на "старите" е вестник "Отечество". За разлика от тях Одеското българско настоятелство продължило да подкрепя революционните дейци според своите сили и възможности.
Истинско начало на организираното националноосвободително движение обаче поставил Георги Стойков Раковски. Той е роден през 1821 г. в Котел в семейството на търговеца Стойко Попович от рода Раковлии и носи кръщелното име Съби Стойков. По майчина линия е племенник на прочутия поборник капитан Георги Мамарчев. Първоначално учи в Котел и в Карловското елинобългарско училище на Райно Попович. През 1837 г. постъпва в прочутата Велика школа - цариградска гръцка гимназия, където става член на революционното Македонско дружество, в което членуват и много българи. Като негов емисар участва и във Втория браилски бунт (1841 г.), по време на който получава и първата си смъртна присъда. През 1842 г. бил арестуван, но успял да избяга във Франция и се завърнал едва след две години в Котел, където отново престоява в затвора поради донос. След това се установява в Цариград и се залавя с търговия, но Кримската война събужда у него старите революционни идеи.
По време на Кримската война, Раковски оглавява Тайното общество в Цариград, което замисля да организира въстание в България в подкрепа на руската армия. Негови клонове са създадени и в Търново, Видин, Шумен и др. През 1855 г., когато става ясно, че Русия ще загуби войната, Раковски напуска България и малко по-късно се установява в гр. Нови Сад - център на населената предимно със сърби и унгарци австрийска провинция Войводина. Тук той започва да издава и първия си револ. вестник "Българска дневница"(1857 г.). В Нови Сад е публикувана и поемата му "Горски пътник", в която са отразени и основните му изводи от дотогавашната му револ. дейност, както и някои принципи на прочутата му четническа тактика. През 1858 г. е прогонен от Австрия по искане на османските власти, но се установява в Одеса, където е щедро подпомогнат от ОБН. Тук, в по-спокойна обстановка, Раковски успява да довърши редица свои исторически и етнографски проучвания като "Неколико речи о Асеню Первому", "Показалец" и др. Те носят белезите на модерната за времето си романтическа школа в историографията.
През лятото на 1858 г., когато избухва черногорско-турски конфликт, Раковски разработва и Първият план за освобождение на България. Според него трябвало да бъде създаден ръководен революционен център в Одеса, който да изгради свои представителства и в Дунавските княжества. Негови емисари трябвало да организират въстание в Северна България, където да се изгради временно управление и въстанието да се разпространи и на юг от Стара планина. Раковски смятал, че е възможна и помощ от Сърбия, Черна гора и Гърция. Това била и първата истинска програма за национално действие, насочено към политическо освобождение. Начело на цялата акция трябвало да застане Привременно правителство, чиито устав бил съставен от Раковски през 1862 г.
През 1860 г. в Сърбия на власт идва княз Михаил Обренович, известен с антитурските си възгледи. Сред българската емиграция възникват надежди за евентуален сръбско-турски конфликт. Във връзка с това Раковски пристига в Белград и започва да издава в."Дунавски лебед" (1860-1861 г.) на български и френски език. В него той излага редица ценни идеи по Източния въпрос, национално - църковното движение, политиката на Русия на Балканите и пр. Острите му коментари по адрес на Портата и Патриаршията, скоро му спечелват име на главен трибун на българската револ. емиграция. Към края на 1861 г. Раковски изготвил и Втория си план за освобождение на България. Според него вече съществувала голяма готовност за въстание в България. Един добре екипиран отряд трябвало да нахлуе от Сърбия и по Стара планина да достигне Черно море, като вдига въстание от двете страни на Балкана. Най- напред в Дунавска България, а после и в Македония и Тракия щяло да се разрази масово хайдушко движение, което щяло да прерасне в общонародно въстание с поне 500 000 участници. В България щели да нахлуят и други емигрантски чети. Помощ трябвало да окаже и Сърбия. Във Втория план се излага вече в доста подробен вид четническата тактика и се говори дори за изграждане на въстаническа армия.
В този период наистина се наблюдавал известен революционен подем сред българите. Национално- църковното движение навлязло в решителната си фаза. Недоволството се засилило и във връзка със заселването на татари и черкези в българските области. Отново в дъното на тази активност бил Раковски. В някои български градове били създадени тайни комитети, които били ръководени от негови емисари като х. Ставри Койнов, Никола Кисьов и др.
През 1862 г. отношенията между Османската империя и нейния васал Сърбия отново се изострили. Сръбският княз Михаил Обренович настоявал енергично за изтеглянето на турските гарнизони от територията на васалното княжество. По същото време той отново повдигнал идеята и за въстание в България, Босна и Херцеговина. Под ръководството на Раковски в Белград било учредено Привременно българско началство, което имало характера на представително тяло. Със съдействието на сръбските власти била организирана и Първата българска легия - военна част наброяваща около 600 български доброволци, от които 150 души под командата на самия Раковски се намирали в Белград. Те взели участие в боевете при Варош капия (5 юни 1862 г.) между сърбите и белградския турски гарнизон. В Първата легия взели участие революционери като Васил Левски, Матей Петров (бъдещият отец Матей Преображенски), Ильо Марков и мн. др. През лятото на 1862 г в Търновско и Габровско избухнала и Хаджиставревата буна, чиито водач х. Ставри Койнов бил свързан с Раковски. Тя ,разбира се, била бързо потушена от турската армия.
Междувременно конфликтът между Сърбия и Портата бил временно уреден. Сръбските власти настояли Първата легия да се саморазпусне. Въпреки, че това бил много нелоялен спрямо българите ход, Раковски приел да посредничи за съюз между Сърбия, Черна гора и Гърция, насочен срещу Османската империя. През 1863 г. той посетил черногорската столица Цетине и Атина. В Гърция обаче бил посрещнат от силна враждебност и научил за тайно споразумение между Гърция и Сърбия за подялба на Македония. Това го убедило в користните цели на сръбската политика спрямо българите. Единствен възможен съюзник на този етап според него била Румъния, която все още не проявявала апетити към български територии. Ето защо той се прехвърлил в Букурещ и от 1864 г. издавал револ. вестници "Бъдущност" и "Бранител", които обаче били спрени бързо от румънските власти поради интригите на "старите". Идеите на Раковски обаче оказали голямо влияние върху цяла плеяда револ. дейци. Редица хайдушки войводи превърнали своите дружини в дисциплинирани революционни чети (Ангел войвода, капитан Петко Киряков и др.).През 1862-1865 г. в България проникнали и няколко емигрантски чети (на Христо Македонски, Жельо войвода и др.). През 1863-1864 г. в Балкана действала четата на Панайот Хитов, чийто бази се намирали в Сърбия.
Революционното движение в периода 1866 -1868 г. Любен Каравелов. Четническата вълна от 1867-1868 г.
През 1866 г. във връзка с Критското въстание на Балканите отново се създава революционна обстановка. Изострили се отново отношенията между Сърбия и Портата, а в Румъния протурският княз Куза бил свален от власт и заменен с германския принц Карл Хоенцолерн (Карол I). Отново се говори за общо въстание в България, Босна и Херцеговина. Добродетелната дружина влязла в преговори със сръбски емисари в Букурещ относно създаването на Българо-сръбско или Югославянско царство, начело с Обреновичите. Споровете около Македония обаче осуетили тези договорености.
Друга група български емигранти в Румъния, известна като "младите" преговаряла за румъно-българска коалиция с детронаторите на княз Куза. През май 1866 г. те организирали ТЦБК (Таен централен български комитет), начело с Иван Касабов- близък до Раковски революционен деец. За разлика от Раковски той бил готов да сътрудничи с детронаторите. Създаден бил Централен комитет в Букурещ и подразделения в някои крайдунавски румънски градове. Изработени били устав и програма, а в емигрантския печат били публикувани материали срещу Цариградската българска църковна община. Постепенно обаче отношенията между Букурещкия и Цариградския център се подобрили. Била издадена брошурата “България пред Европа”, която била и първата самостоятелна публикация на ТЦБК.
ТЦБК излязла и с т.нар. Мемоар по Българския въпрос, в който предлагала създаването на автономно Българско царство като част от Османската империя (дуалистична монархия по подобие на Австро-Унгария, създадена точно през 1867 г.). Мемоарът останал без особен отзвук и бил подложен на много критики, но ТЦБК създал доста широка мрежа в Румъния и дори пунктове в Северна България и Южна Русия (заедно с ОБН). Орган на ТЦБК става вестник "Народност". Същевременно Добродетелната дружина успяла да създаде свое лоби сред "умерените" от ТЦБК - Пандели Кисимов, Григор Начович и др. Към средата на 1868 г. ТЦБК се разпаднал. "Умерените" се влели в Добродетелната дружина, а революционното крило на "крайните", начело с Иван Касабов се обособили във фракцията "Българско общество", която известно време отразявала най- радикалните революционни възгледи сред емиграцията. Като цяло ТЦБК повлиял положително върху радикалните среди сред българската емиграция и повечето по-сетнешни революционни дейци били свързани по един или друг начин с дейността му.
През 1866 г. активизира своята дейност и тежко болният по това време от туберкулоза Раковски. По негова идея в края на 1866 г. било създадено ВБТГН (Върховно българско тайно гражданско началство), в което освен Раковски влезли Панайот Хитов, Стефан Караджа, Хаджи Димитър, Филип Тотю, Христо Македонски и др. видни революционери. През първата половина на 1867 г. Раковски оформил своя Трети план за освобождение на България. Той включвал два закона:
- "Привременен закон за народните горски чети за 1867-о лято", в който подробно се излагала структурата на четите, функциите на ВБТГН, на главния войвода П. Хитов и др.
- "Закон за българското народно въстание", в който се разглеждала тактиката и стратегията на четите, които трябвало да се обединят в единна народна войска и да създадат около Балкана първата свободна зона на въстанието.
След смъртта на Раковски (9.10.1867 г. в Букурещ) тези идеи обаче не били реализирани.
Същевременно идеята за създаване на голяма чета, която да навлезе в България ставала все по-популярна сред емиграцията и дори сред" старите" в Румъния. С нейна подкрепа били организирани две чети:
1. Четата на П. Хитов и Жельо войвода, със знаменосец Васил Левски и 30 бойци. Тя преминала в България през Тутраканско и достигнала до Котленския Балкан като привлякла и нови четници. Впоследствие четата достигнала по Балкана до Сърбия.
2. Четата на Филип Тотю, която брояла 25 души. Тя навлязла край Свищов, но при с. Върбовка понесла тежък удар и трябвало се оттегли в Румъния.
Чета в Румъния готвели и Никола Войводов и сърбинът Цветко Павлович, но двамата загинали на парахода "Германия" в престрелка с турската полиция и планът за трета чета пропаднал.
Четническата активност от 1867 г. нагледно показала, че четническата тактика в чистия си вид е вече отживелица, но все още имала много привърженици, въпреки очевидния си неуспех.
От септември 1867 г. с помощта на Добродетелната дружина, сръбските власти и отчасти на Русия в Белград била създадена Втората българска легия (около 200 участници). Тя обаче просъществувала само до юли 1868 г. поради разногласията между легистите и сръбските офицери и чиновници, които се държали доста брутално с българските доброволци. Друга причина за това била и преориентацията на Белград към Австро-Унгария, която обещавала съдействие в Босна и Херцеговина, ако се дистанцира от руската политика.
Активност обаче проявили "младите" (Българско общество) в Румъния. (Иван Касабов, Димитър Ценович и др.) Те организирали внушителната чета на Хаджи Димитър и Стефан Караджа от 127 души, между които бивши легисти, гарибалдийци, опитни войводи като Хр. Македонски и др. Четата била снабдена с прокламация, подписана от Привременно правителство на Балкана, Мемоар до Портата и Адрес до Великите сили с искания за автономия на България. "Старите" и Русия били против изпращането на тази чета, но тя преминала в България на 6 юли 1868 г. и навлязла в Свищовско. Четниците водили тежки боеве при Караисен и Вишовград, но първият силен удар получили в боя при Канлъдере. Тук бил пленен тежкораненият Стефан Караджа, който по-късно бил обесен мъртъв в Русе. 30 четници, начело с Х. Димитър достигнали вр. Бузлуджа. Тук те били обградени от 700 турски войници и избити почти до един. (18 юли 1867 г.)
Четата на Х.Димитър и Стефан Караджа предизвикала широк отзвук сред емиграцията и сред европейската дипломация. Отправени били обвинения, че нейното появяване било инспирирано от Русия. Тази акция обаче за сетен път показала безплодността на изолираните четнически действия и нуждата от изграждане на мощна револ. организация, която да обедини емиграцията и револ. ядра в страната. Именно това било осъществено в първата половина на 70- те години на XIX в. с дейността на Левски, Каравелов, Ботев и др. бележити дейци.
Дискусия: Българското освободително движение през XVIII и първата половина на XIX в. Участието на българите в освободителните движения на сърби и гърци.
От края на XVII в. Османската империя започва да губи двубоя с християнските държави в Средна Европа. Наред с традиционния й противник Австрия, която е в основата на повечето антиосмански коалиции през XVI и XVII в., през XVIII в. на североизточните граници на Османската империя все по-осезателно се чувства натискът на Русия. През цялото XVIII столетие австро-турските и руско-турските военни конфликти са свързани и с участието на български доброволци, респективно в руската и австрийската армии. От втората половина на XVIII в. антагонизмът между Австрия и османците затихва постепенно. За последен път австрийците воювали с османците в периода 1787-1792 г., като отново били в съюз с Русия. По Свищовския мир, разгромената от османците Австрия, признала границата по р. Дунав, като се отказала от придобивките си в Белградския пашалък. Основен фактор в развитието на Източния въпрос станала Русия, която продължила натиска срещу Османската империя с оглед на разширяване на своя достъп до Черно море и Проливите.
По време на Руско-турската война от 1768-1774 г. руската армия навлязла в Добруджа и принудила Портата след редица поражения да подпише прочутия Кючюккайнарджийски мир (1774 г.), в който макар и в не съвсем ясна форма се признавало правото на Русия да покровителства православните християни в Османската империя. През 1780 г. императрица Екатерина Велика официално оповестила т. нар. Гръцки проект, според който на мястото на Османската империя трябвало да бъде създадена Гръцка православна империя, начело с руски принц. В поредицата руско-турски войни до края на XVIII в. се включвали стотици български доброволци, формиращи т.нар. “арнаутски части”.
Друг фактор за активизиране на българското население били т.нар. “кърджалийски времена” от края на XVIII и началото на XIX в., когато политическата анархия в Османската империя достигнала връхната си точка. В кърджалийските отряди се включвали често и българи-християни (като Стоян Индже, Кондо Бинбаши и др.) някои от които станали по-късно борци за свобода и срещу османската власт. Българското население успяло да се въоръжи и да възстанови бойните си умения и навици именно в рамките на тази смутна за империята епоха, факт отбелязан още от Г.С. Раковски.
Нов етап в развитието на българското националноосвободително движение настъпва с първите години на XIX в., когато Османската империя се сблъсква по-определено с националноосвободителните движения на християнските балкански народи. В Първото Сръбско въстание (1804-1812 г.) участието на българи било твърде масово. Сред прочутите дейци на Първото въстание от български произход са Кондо Бинбаши, братята Ичкови, Драган Папазоглу и особено Хайдут Велко Петрович, който създал т.нар. бекярски дружини от българското население на Тимошко и Моравско.
Активизирала се и българската емиграция във Влахия, особено когато паралелно с въстанието на сърбите избухнала и поредната Руско-турска война (1806-1812 г.). По идея на Софроний Врачански в Букурещ се оформя т. нар. Букурещки политически кръг. През 1804 г. в Петербург пристигат като негови представители Иван Замбин и Атанас Некович, които трябвало да представят пред руското правителство българската кауза. Същевременно Букурещкият кръг се оформя окончателно, подготвя възвания и програма за обособяването на българска автономия във Влахия, чиито статут да бъде прехвърлен и върху освободените български земи на юг от Дунава. През 1810 г. руската армия се прехвърлила на юг от Дунава, а в състава и била включена т. нар. Българска земска войска (ок. 2500 души), водени от ген. Турчанинов, гръцкият капитан Димитър Ватикиотис, капитан Георги Мамарчев (вуйчо на Г.С. Раковски). По Букурещкия мир обаче България оставала изцяло под властта на Портата, поради което няколко десетки хиляди българи поели отново пътя към Дунавските княжества и новозавладените от Русия територии Бесарабия и Таврия, където били заселени като колонисти. По обща оценка от 1700 до 1812 г. на север от Дунава се изселили над 250 000 българи, голяма част от които били асимилирани постепенно, но все пак в Бесарабия и Таврия било положено началото на многолюдни български колонии, оцелели и до днес.
Успехът на Второто сръбско въстание от 1813-1815 г., който довел до оформянето на Сръбското княжество, ползващо се с известна вътрешна автономия, предизвикал нов подем на балканското националноосвободително движение. През 1814 г. в Одеса била създадена “Филики етерия”- гръцка националноосвободителна организация, в която обаче влезли и много православни християни от негръцки произход. В списъците на “Филики етерия” се откриват имената на над 14 000 българи “завераджии”, живеещи в България, Дунавските княжества, Бесарабия и Таврия. Според плана за действие въстанието трябвало да избухне в Дунавските княжества под ръководството на руския генерал от гръцки произход Александър Ипсиланти и в единодействие с отрядите на влашкия национален водач Тудор Владимиреску, в чиито дружини също имало много българи, между които и офицери (братя Македонски, Александър Некович и др.). В началото на 1821 г. отрядите на Ипсиланти и Владимиреску настъпват общо към Букурещ. 17 български пратеници поканили Ипсиланти да нахлуе с етеристките отряди и в България. Тъй като император Александър І отказал подкрепа на движението, османците прехвърлили войски на север от Дунава и след като се споразумели с Владимиреску разгромили етеристите на Ипсиланти. В България били извършени масови арести на заподозрените в участие в “Гръцката завера” българи.
Междувременно в Гърция избухнало Гръцкото въстание (1821-1829 г.), което в крайна сметка довело до освобождението на Гърция. В него също масово участвали български доброволци, между които генералите Хаджи Христо Българин, Янко Стоян, Ангел Гацо и др. Гръцкото въстание успяло до голяма степен поради подкрепата на Великите сили и особено на Русия. Важна роля изиграла и Руско-турската война от 1828-1829 г., в която като доброволци в руската армия участвали отново мнозина българи като капитан Георги Мамарчев, Милко Петрович (брат на Хайдут Велко) и мн.др. В руския генерален щаб Ал. Некович представил и искане за автономия на българските земи. По Одринския мир от 1829 г. обаче България отново изцяло оставала под османска власт, а ген. Дибич предупредил българските доброволци, които имали идеята да вдигнат въстание в Ю. България, че руската армия ще атакува позициите им. Така отново оттеглящите се руски войски били последвани от няколко десетки хиляди български изселници, които увеличили броя на българското население в Бесарабия и Таврия.
Междувременно нараснало напрежението по западните граници на Османската империя с автономна Сърбия, която през 1833 г. присъединила т.нар. 6 “спорни нахии” в Тимошко и укрепила автономията си. В новите нахии живеели доста българи, а българското население в граничните зони на Поморавието гледало към Сърбия с известна надежда за подкрепа. Истинският конфликт между османците и населението на Зап. България обаче бил предизвикан от отмяната на т.нар. господарлъци (тимарските владения), която увеличила задълженията на раетското население, особено в Зап. България. Още през 1835 г. в Нишкия санджак избухнало стихийното Първо Нишко въстание, водено от Милое Йованович, което довело до известни отстъпки в полза на селяните.
Паралелно с това в Търново и Търновския край от 1834 г. се готвела “завера”, съзаклятие водено от търновския първенец Велчо Атанасов Джамджията, в което участвали и други видни първенци от региона като х. Юрдан Брадата, Димитър Софиялията, старият поборник кап. Георги Мамарчев, даскал Андон Никопит от Македония и др. Поради предателство обаче през 1835 г. Велчовата завера била разкрита, а В. Атанасов и другите водачи били обесени. Само кап. Мамарчев като руски поданик бил заточен на о-в Самос, където останал до края на живота си.
Селските бунтове в Западна и Северозападна България обаче не стихвали. През 1836-1837 г. се бунтували селяните от Пиротско, Берковско, Белоградчишко, водени от Нешо Филипович, Манчо Пунин, Кръстю Нешин и Върбан Панов (Пенов). Турските власти, в някои случаи и с помощта на сръбските гранични власти, обаче се справили бързо с тези бунтове. Турско-египетският конфликт от 1839 г. и оповестяването на Гюлханския хатишериф, който предвиждал известни права за християнското население, но си оставал само на книга, предизвикали нова активизация на християнското балканско националноосвободително движение. От есента на 1839 г. се заговорило за общо въстание на християните от Босна, Херцеговина, Албания и Зап. България, което щяла да подкрепи и Сърбия. Особено активно се готвело населението на Нишкия еялет под водачеството на Милое Йованович, Никола Сръндак, Станко Атанасов-Бояджията и др. На Великден /6.4./1841 г. в с. Каменица, Нишко, избухнало Второто Нишко въстание, което обхванало целия Нишки санджак. След около 10-дневни ожесточени боеве въстанието било смазано, но то предизвикало силен международен отзвук. В Париж бил създаден т.нар. Източен комитет, в който влезли изтъкнати личности като Алфонс дьо Ламартин, Адолф Бланки и др. Бланки, заедно с българина Александър Екзарх провел анкета в засегнатите от репресиите райони на Поморавието, плод на която била книгата му “Пътуване в България през 1841 г.”(публикувана през 1845 г.). Анкета в Поморавието провел и руският анкетьор Кодинец. Резултатите от двете анкети до голяма степен се покривали.
Паралелно с Второто Нишко въстание била налице и активизация на революционната балканска емиграция в Дунавските княжества. През лятото на 1841 г. избухнал Първият Браилски бунт, оглавен от сърбина капитан Владислав Татич и българина Васил х. Вълков, който обаче бил бързо потушен от влашките власти, а водачите му били изпратени на каторга. Още през есента обаче избухнал Вторият Браилски бунт, воден от гърка Ставрос Балакостас и Г.С. Раковски (известен тогава като Георги Македон, понеже участвал в революционното Македонско дружество, с мнозина млади гърци и българи). Този бунт бил също потушен, а Раковски получил първоначално смъртна присъда, но впоследствие бил амнистиран и емигрирал във Франция.
Към средата на 40-те години отново е налице известна активност на българските емигрантски дейци, свързана с револ. събития в Дунавските княжества, които били повлияни от европейската револ. вълна от 1848-49 г. В края на 1849 г. започнала и подготовка за масово въстание в Нишкия и Видинския еялети. То трябвало да избухне през лятото на 1850 г. В Нишко обаче властта направила разкрития и арестувала редица стари дейци като Станко Атанасов, Стоян Чавдар и др., познати от Второто Нишко въстание. Видинското въстание било оглавено от местни дейци като Пуйо войвода, Петко Маринов, Първан Върбанов, Цоло Тодоров и др., някои от които били местни кнезове (т.е. първенци на общините, които се ползвали със значителен авторитет пред османските власти). Въстанието избухнало на 27.5.1850 г. и обхванало целия Видински санджак. Въстаниците дори блокирали Видин, но впоследствие били изтласкани към Връшка чука от османската контраофанзива. Портата изпратила своя емисар Али Риза паша, който започнал преговори с въстаническите водачи, продължили и през 1851 г. Въстаналите райони получили частични отстъпки, но не и исканата автономия на Видински санджак. Паралелно със стихийните въстанически действия през първата половина на XIX в. активно действали и различни хайдушки водачи като Ильо Марков, Ангел войвода, Дончо Ватаха и мн.др. В такава обстановка българският народ посрещнал поредната война между Русия и Османската империя- Кримската война от 1853-1856 г.