- Състояние на българската просвета през XVIII и първите години на XIX век.
- Движението за новобългарска просвета до Кримската война
- Печатно дело и периодичен печат
- Читалищно дело. Културно- просветни организации
- Дискусия: Български просветители от Македония
Състояние на българската просвета през XVIII и първите години на XIX век.
Възходящото развитие на възрожденските процеси през XVIII и първата половина на XIX в. предизвиква и мощното движение за новобългарска просвета и култура, което наред с национално-църковното и национално освободителното движение е основен елемент на обществения ни живот през Възраждането.
Изходната база, от която тръгва борбата за новобългарска просвета е твърде скромна. Все пак през XVIII в. се наблюдава ръст и разширение на териториалния обхват на средновековните по дух и методи килийни училища. Тези училища били поддържани от църковни институции, манастири, общини или частни лица и обучавали на елементарна грамотност по основните богослужебни книги - Апостол, Часослов, Псалтир и др., написани на старобългарски език в среднобългарска или руска редакция.
По-добри и значителни килийни училища били манастирската школа в Рилския манастир, училищата в Хилендар и Зограф, в манастира Варовитец до Етрополе и др. Има данни за български килийни училища и в Самоков, Дупница, Русе, Силистра, Бабадаг, Пирот, Скопие и т.н. В някои селища като Силистра и Пазарджик наред с българските килии съществували и конкурентни гръцки килийни училища.
Още в началото на XVIII в. е усетена нужда от по-значително по обем образование и то на достъпен език и съобразено с новите обществени условия и изисквания. Мисли в такъв XVIII в. процъфтяват и новите килии в Казанлък, Котел, Банско, Тетевен, Щип и др. Нараснал и броят на българите, които получили по-високо образование. Така например около 1800 г. в Бейската академия в Букурещ се учели внуците на Софроний Врачански - Атанас и Стефан Богориди и търновецът Никола Пиколо. Сред по-известните книжовници от този период трябва да отбележим Дойно Граматик, Атанас Нескович, х. Йоаким Кърчовски. В първите години на XIX в. с пълна сила разгръща своя талант самият Софроний Врачански. Около 1800 г. е достигнат и апогеят в развитието на килийното образование, което обаче запада след това твърде бързо поради очевидно ретроградния си и консервативен характер.
Новото възрожденско общество изпитвало остра нужда от модерно светско образование, съответстващо на постиженията на Европейското Просвещение, които прониквали в България най-вече чрез гръцко посредничество. В първите години на XIX в. в университетите на Европа се появява и първата група български студенти -д-р П. Берон, Иван Селимински, Гаврил Кръстевич, Александър Екзарх и т.н., които играят впоследствие важна роля в българския обществен живот.
Сериозен мост по който в България прониквали идеите на Просвещението били гръцките училища. Още през XVII и XVIII в. гърците успели да организират завидна просветна мрежа. Гръцки светски училища се появили и в някои български градове, където имало по- големи общности от гръцко и гъркоманско население- Пловдив, Мелник, Търново и т.н. Гръцко образование получавали и българите живеещи в Цариград, Одеса, Букурещ и т.н. Така те се запознавали с идеите на водещи гръцки просветители като Теотокис, Кораис, Каирис и др. Български младежи се появили и в руски и сръбски училища (във Войводина).
Движението за новобългарска просвета до Кримската война
Към началото на XIX в. в много български градове, най-вече там, където имало и гръцко население, функционирали гръцки училища. Някои от тях били трансформирани в елинобългарски (славяногръцки) училища - Сливен (1810),Свищов (1815 г. - Емануил Васкидович), Котел (1812 - Райно Попович и Антон Кринчев), Карлово (1826г.- Райно Попович), Смирна (1828 - Константин Фотинов) и др. В тези училища наред с гръцки език, било въведено изучаването на църковнославянски и новобългарски, а също така на френски, турски и др. езици. Голяма известност добили Свищовското училище на Е. Васкидович и Карловското училище на Р. Попович, в което учили Раковски, Г. Кръстевич, братята Евлоги и Христо Георгиеви и др. видни възрожденци. Елинобългарските училища били плавна форма на преход от модерно гръцко към модерно новобългарско образование. Този елинобългарски модел обаче бързо изчерпал своето значение и бил заменен с новобългарското взаимно училище.
Идеолог на прехода към взаимоучителния метод и към новобългарско образование става д-р Петър Берон (около 1800 г.- 1871 г.). Той е роден в Котел в заможното семейство на х. Беро. Получава солидно образование в Букурещ при прочутия гръцки педагог Константин Вардалахос. По- късно следва медицина в Хайделберг и Мюнхен. Натрупва значително състояние като търговец и лекар и живее главно в Западна Европа, като написва няколко обемисти труда по естествознание на немски и френски език. През 1824 г. младият Берон издава в Брашов, с помощта на сливенския търговец Антон Иванов, прочутия Рибен буквар. В него той застъпва и обосновава тезата за нужда от образование на новобългарски език и от въвеждането на "взаимоучителната метода" на Бел-Ланкастър в българските училища.
През 20-те години на XIX в., възникват условия за осъществяването на тези идеи в практиката. Взаимоучителният метод бил отчасти познат в Свищов, Копривщица, Велес и др. бълг. градове. През 30-40г. на XIX в. идеите на П. Берон били доразвити от Васил Априлов, Неофит Бозвели, Неофит Рилски, които доказали, че е необходимо и отърсване от силното гръцко влияние в областта на просветата, което вече имало отрицателен и задържащ характер. В. Априлов развил тезата за нужда от изграждането на едно централно училище, където да се въведе новият метод на обучение и да се подготвят кадри за националната просветна мрежа.
На 2.1.1835 г. със средства на Васил Априлов, Никола Палаузов, братя Мустакови и др. заможни габровци, живеещи в Одеса, се открива Габровското взаимно училище (дн. Априловската гимназия). Пръв негов главен учител (директор) бил големият просветител Неофит Рилски. През 1834 г. той изучил и превел на бълг. език почти всички материали, свързани с взаимоучителния метод и подготвили отпечатал своята "Болгарска граматика". Само след 4 години взаимни училища по модела на Габровското се открили в Копривщица, Казанлък, Търново, Трявна, Котел, Панагюрище и др. Българската просвета отбелязала значителен напредък и в Македония, където нейни главни центрове били Скопие и Велес - средища на дейността на бележития местен книжовен и просветен деец Йордан х. Константинов-Джинот. Раздвижва се и българският елемент в Добруджа, чиито главни просветни центрове са Тулча и Силистра.
Към началото на XIX в. в Сопот, Сливен, Враца, Велес и др. градове се появили килийни училища и за момичета. През 30 - те години на XIX в. Христаки Павлович, П. Берон, К. Фотинов и др. обосновали теоретично нуждата от девическо образование. Първото новобългарско взаимно девическо училище е открито през 1840 в Плевен от Анастасия Димитрова. Твърде скоро в него се обучавали вече 90 девойки от цялата страна. През 1844 г. девическо взаимно училище било открито и във Враца от Цвета Кръстенякова, а през 1848 г. и във Велес (от Неделя Петкова).
Към средата на 40 - те г. на XIX в. се оформя значителен слой от образовани българи, немалка част от които завършили висше образование в Русия. Те събудили интереса на руското правителство и славянофилските организации, които започнали да подпомагат със стипендии и учебници новобългарската просветна мрежа. Появила се група от отлично подготвени професионални педагози като като Иван Момчилов от Елена, Ботьо Петков от Карлово, който работил основно в Калофер и др. Взаимните училища в Габрово, Свищов, Елена ("Даскалоливницата"), Калофер и др. прераснали в класни училища (прогимназии).
Първото самостоятелно класно училище е открито в Копривщица през 1846 г. от копривщенеца Найден Геров. През 1850 г. с помощта на дарители той слага началото и на прочутото Пловдивско класно училище "Св. Св. Кирил и Методий". Така в българските земи вече се организира мрежа не само от начални, но и от основни (класни) училища, макар че повечето от тях били с непълни класове. Появяват се и значителен брой учебници по български език, история, математика и т. н. Най-известните между тях били "Славеноболгарское детеводство" от Е. Васкидович и Неофит Бозвели (1835 г.), "Болгарска граматика" на Неофит Рилски (1835 г.), "Математическа география" на Иван Богоров, "Общо землеописание" от Константин Фотинов и др.
Така през първата половина на XIX в. бил осъществен преходът от средновековно към модерно новобългарско образование. В новобългарските училища се формирала многобройна патриотично настроена интелигенция, която оглавила националноосвободителното движение след 1856 г.
Просветното движение след Кримската война (1856-1878 г.)
След Кримската война и публикуването на прословутия Хатихумаюн от 1856 г., се създали относително по- благоприятни условия за развитие на българската просвета и за нейното проникване и в най-периферните части на страната.
През 1855 г. броят на новобългарските училища възлизал на 580, от които 10 класни. В тях проникнали нови методи (звучен, класно-урочен и др.), главно чрез дейността на Йосиф Ковачев, Райчо Каролев и др. Класните или главните училища се превръщат във важни просветни центрове.
Първата българска гимназия е открита през 1857 или 1859 г. в бесарабския град Болград. До 1876 г. в гимназии прераснали и пълните класни училища в Габрово и Пловдив. През 70-те г. били открити и четири специализирани училища-Търговското училище в Свищов (1873 г., Димитър Шишманов )две семинарии на Екзархията (1874 г.-в Лясковския манастир "Св.Св. Апостоли Петър и Павел", 1876 г.-в Самоков ) и педагогическото училище на Йосиф Ковачев в Щип (1869 г.) От 1869 до 1877 г. били организирани и 49 неделни училища за възрастни, от които 9 женски. На български език се преподавало и в няколко десетки училища създадени от католическата и протестантската пропаганда в Цариград, Одрин, Солун, Стара Загора, Банско и др. Към 1877 г. вече имало над 2000 български училища на около 5 млн. население -един много висок за времето си показател. Значителен брой български училища имало и в Румъния и в българските колонии в Бесарабия и Таврия. (Само в Болградската област на Бесарабия през 1869 г. има 43 български училища, от които едно е гимназията в Болград). Българската просвета завоювала позиции и в Беломорието и Черноморието, въпреки силното културно влияние на гърцизма в тези райони. До 1872 г. просветната мрежа се контролирала от местните общини, а впоследствие преминала под ведомството на Екзархията, но това в никаква степен не накърнило светския характер на образованието. Важна роля за пробуждането на българското национално самосъзнание и укрепване на просветната мрежа изиграл и общобългарският просветен празник 11 (24) май. Той бил отбелязан най-напред в Пловдив през 1851 г. по идея на Найден Геров. (според последни данни, първото засвидетелствано отбелязване е в Шумен, в самото начало на XIX в.)
Един от важните проблеми стоящи пред българското образование и култура бил въпросът за новобългарския литературен език. Още в дамаскинарската литература се наблюдава тенденция за заменяне на изкуствения литературен език на старобългарска основа, с език, основан на народните говори. Такъв бил стремежът на повечето ранни възрожденци като Паисий и Софроний, Йоаким Кърчовски, Кирил Пейчинович и др. През втората четвърт на XIX в., под влияние на подобни спорове в Гърция, в България се разгоряла езикова дискусия около характера на литературния език. Оформили се три течения или школи-църковнославянска, славянобългарска и новобългарска.
Представители на църковнославянското течение били К. Фотинов, Хр. Павлович, сърбинът Константин Огнянович и др. По-късно сходни идеи застъпвал и Раковски. Те държали да се запази тясна връзка с църковнославянския език (руска редакция на старобългарския).
Типичен представител на славянобългарското течение бил Неофит Рилски. В своята "Болгарска граматика" от 1835 г. той застъпвал гледището, че литературният език трябва да се опре на народната реч, но с мощен коректив в лицето на църковнославянския език. Това бил компромисен вариант между традицията и живите народни говори.
Най- силна била новобългарската школа – Васил Априлов,П. Берон, Н. Геров и др. Тя обосновала теоретично и практически широките възможности на новобългарския език. Към 70 - те години вече се оформя относително единна литературна норма, базирана основно на североизточните говори, но правописните и езиковите спорове продължили и след Освобождението. Един от аспектите на спора било желанието на български книжовници от Македония за по-широко застъпване на западните и югозападните говори във формиращия се литературен език. В тази връзка особено важен е букварът на Кузман Шапкарев в две части „Българский буквар, част А, или Взаимоучителни таблици на наречие по-вразумително за македонските българи“ и „ „Голѣма Българска читанка или втора-та чясть на Българскыйтъ букваръ на нарѣчie mо–вразумително за Македонскытѣ Българы – нарѣдилъ Един Македонецъ“. В това помагало Кузман Шапкарев включва дори речник на „македонски“ и „горнобългарски речи“ с оглед на уеднаквяване и правене на формиращия се литературен език напълно разбираем за българите във всички краища (1868 г.) .
Печатно дело и периодичен печат
За първа печатна новобългарска книга се смята молитвеникът "Абагар", отпечатан в Рим през 1651 г. от католическия епископ Филип Станиславов. До края на XVIII в. в България проникват много малък брой печатни книги на кирилица, отпечатани главно в Русия, Влахия, Венеция и др. През 1806 г. Във Влахия е отпечатано прочутото "Софроние" на Софроний Врачански (или “Неделник”), отпечатан в гр. Римник (Ръмникул Вълча) във Влахия.
За първа българска печатница се смята печатницата на Никола Карастоянов в Самоков, основана през 1828 г., която обаче се сблъскала с големи пречки от страна на Патриаршията и получила лиценз за печатане едва през 1843 г.
Един от първите радетели на новобългарското печатно дело бил архимандрит Теодосий Синаитски от Дойран, който през 1838 г. открил българска печатница в Солун. Тя обаче изгоряла през 1843 г. Българското печатно дело в Солун е възстановено през 1852 г. от братя Киряк и Константин Държилови (от с. Държилово, Негушко, дн. в Гърция )
В началото на 40 - години на 19 в. български книги се печатали в Смирна и в Славянобългарската типография на К. Огнянович и Ставри Византиев в Цариград.
Между 1800 - 1856 г. над 200 български книги били отпечатани във Виена, Белград, Крагуевац, Букурещ, Одеса и др. Появяват се и първите пътуващи книжари, като х. Найден Йоанович.
След 1856 г. започва истински подем на българското печатане и книгоиздаване. Голям брой български печатници се появили в Румъния (30 печатници в Букурещ, 8 в Браила и т.н.). Важен център на българското печатно дело става и Цариград, където действали също около 30 печатници за български вестници и книги. Значителен брой книги били отпечатани и във Виена. В самата България обаче така и не бил създаден център на печатното дело поради спънки от страна на властите. Единствено изключение била Държавната печатница на Дунавския вилает в Русе, в която от 1864 до 1877 г. били отпечатани 125 български книги и само една турска.
Български книжарници обаче се появили В Пловдив, Одрин, Солун, Русе, Ямбол, Прилеп, Шумен, Търново и др. По-известни книжари и книгоиздатели били Марко Цепенков от Прилеп , Яни Рододарович, Пандели Кисимов, Петър Джамджиев. Първенството обаче държели пловдивските книгоиздатели Драган Манчов и Христо Г. Данов, които създали клонове на своите фирми и в Северна България и в Македония.
Българският периодичен печат възниква през 40- те години на 19 в. Началото му е поставено от Константин Фотинов със списанието му "Любословие" (1844 г., пробен брой 1842 г., излизало до 1847 г в Смирна (дн. Измир). Това списание имало много широк профил- медицина, география, история, хигиена и др., но спряло да излиза поради финансови затруднения.
Подобна е съдбата на първия български вестник" Български орел", излязъл в три броя в Лайпциг през 1843 г. под редакцията на Иван Богоров.
През 1848 г. Ив. Богоров обаче основал прочутия "Цариградски вестник", който играл важна роля в национално-църковните борби. Около него се групирали такива сътрудници като Александър Екзарх, П. Р. Славейков, Ботьо Петков, Сава Филаретов, Н. Геров, Д. Чинтулов и др.
Разцветът на българския периодичен печат настъпва след 1856 г., когато се оформят двата му големи центъра - Цариград и Букурещ.
През 50 и началото на 60 - години, по-значителните вестници, излизащи в Цариград били: "Цариградски вестник" на Ив. Богоров и Ал. Екзарх (1848-1862 г.), униатският вестник " България" на Драган Цанков (1859-1863 г.)/ "Съветник", на Тодор Бурмов и Никола Михайловски. Много силен вестник става " Македония " на П. Р. Славейков (1866- 1872 г.), който се доближава по дух до революционната емигрантска преса. През 60-70 г. на XIX в. в Цариград излизали и вестниците "Право","Турция"(на Н.Генович), "Век" и др., някои от които имали дори туркофилска насоченост. Известна роля играел протестантският вестник и списание "Зорница". В Цариград излизали и интересните списания "Български книжици"(1858-1872 г.), "Училище", "Читалище", " Гайда" и др., свързани най-вече с Т. Бурмов и П. Р. Славейков.
В България били разпространявани и турско-българските вестници " Дунав", "Едирне" и " Солун".
Началото на революционния печат поставя Раковски със своите вестници " Българска дневница" (1857 - Нови Сад), " Дунавски лебед" (Белград,1860-1861г., на български и френски език), "Бъдущност" и " Бранител" (Букурещ,1864 г.)
Като най-важен център на българската емигрантска преса се оформя Букурещ. Тук излизат вестник "Отечество"- орган на Добродетелната дружина,"Народност" (1867-1869 г.)- орган на ТБЦК, Каравеловите вестници "Свобода" и "Независимост" (1869-1874 г.) Ботевите "Знаме", "Тъпан" и"Будилник". Други важни издания от Букурещ били "Балкан", "Стара планина","Българска старина" на Раковски, "Секидневний новинар" (1877 г.- първият български ежедневник) и т. н. Някои от тези издания имали либерален или консервативен облик и се доближавали по дух до цариградската преса.
Друг център на българската преса в Румъния бил Браила. Тук излизал първият български вестник в Румъния - "Българска пчела"(1863-1864 г.), Ботевият "Дума на българските емигранти"(1871 г.),"Дунавска зора", "Хъш" (1877 г.) и т.н. В Браила излизало литературното списание на Христо Ваклидов "Зорница" и органа на БКД - "Периодическо списание"- първото научно списание на български език. Български вестници излизали и в Плоещ, Болград, Гюргево, Прага и т.н.
Читалищно дело. Културно- просветни организации
След Кримската война в българските земи се развива една много характерна форма на културно-просветна дейност- читалището. Първите три читалища възникват през 1856 г., непосредствено след войната. Свищовското читалище е основано на 30.1.1856 г.от Е. Васкидович, Димитър Начович, Апостол Конкович и др. Още тогава то разполага с 2000 тома книги и получава над 30 вестника. В него е изграден и първият български музей. На 23.4.1856 г. е създадено и Ломското читалище, най-вече с усилията на Кръстю Стоянов - Пишурката. То, заедно със Шуменското читалище е и първото средище на българския театър. Трето по ред читалище е Шуменското, основано през лятото на 1856 г. от Сава Доброплодни, с помощта на унгарски и полски емигранти, живеещи в Шумен.
През 1860 г. е основано читалище " Съгласие" в Битоля (осн. от братя Робеви), а през 1861 г. група революционери основават по идея на Раковски, читалище " Братска любов" в Букурещ. Докъм 1869 г. вече имало над 30 читалища, от които най-важна роля играе Цариградското българско читалище, основано през 1866 г. от Българската книжовна дружина (създ. 1864 г. от П. Р. Славейков, Т. Бурмов и др.). То се превърнало в координиращ център на читалищното дело в България, главно чрез изданията си " Читалище" и "Училище". След 1870 г. читалищното дело е поверено на Екзархията, а в него настъпва истински бум. Към читалищата възникват многобройни театрални трупи, хорове, оркестри, женски и младежки дружества и т.н. В Браилското читалище през 1869г. група български учени, между които Марин Дринов, Спиридон Палаузов и др. учредяват Българското книжовно дружество (БКД), чийто наследник е Българската академия на науките (БАН).
Просвета и литература
През XIX в. се забелязва повишен интерес към българския фолклор. Първите български народни песни били публикувани от Вук Караджич, Юрий Венелин, Виктор Григорович и др, главно сръбски и руски учени и просветители. По-късно български песни събират и Иван Богоров, П. Р. Славейков, В. Априлов. През 1842 г. в Будапеща излиза и първият български сборник с нар. песни - " Български народни песни и пословици - кн. 1" от Ив. Богоров.
През 50 - 60 г. на 19 в. интересът към българският фолклор се засилил още повече. Излезли прочутите сборници на Бессонов и Дозон,"Народне песме македонски бугара" на Стефан Веркович, "Български народни песни" на братя Миладинови," Показалец" на Раковски, " Памятники народного бьiта болгар" на Л. Каравелов и др. сборници и фолклорно-етнографски трудове.
Фолклорът оказал силно въздействие върху българската литература. Типичен пример за това са произведенията на Найден Геров, Никола Козлев, П. Р. Славейков и др.
В периода до Кримската книжовниците били просветители с разнообразно творчество и с по-скромни художествени резултати, но те поставили здрава основа, върху която настъпил впоследствие разцветът на възрожденската литература. Сред тях важна роля играе П. Берон с неговия Рибен буквар, а също и Васил Априлов със своето съчинение "Денница новоболгарского образования" (1841-1842 г.).Тясно свързан с просветната дейност на Априлов бил неговият съратник Неофит Рилски, който в своята " Болгарска граматика" от 1835 г. обосновал концепцията за изграждане на единен общонационален литературен език.
Към началото на XIX в. се забелязва оформянето на жанрове в новобългарската литература. Ранни представители на новобългарската поезия били Димитър Попски, Георги Пешаков, Захари Княжески, Иван Богоров и мн др.
Истинско начало на новобългарската поезия поставя обаче Найден Геров с поемата си " Стоян и Рада" (1845 г.). Друг негов важен принос е петтомният Речник на новобългарския език, публикуван изцяло след Освобождението. От 40 - те години на 19 в. са и политическите памфлети на Неофит Бозвели, сред които най-известен е "Плач бедния мати Болгарии".
След 1856 г. настъпва истински разцвет на новобългарската възрожденска литература. Окончателно се диференцират отделните жанрове, оформя се относително единен литературен език, достигнати са върхове в цялостното развитие на българската литература, някои от които мерят ръст със световните литературни достижения. Напълно разкриват своя талант творци като Добри Чинтулов и П. Р. Славейков, чиито творчески път започва още преди Кримската война. Поезия творят и Григор Пърличев, Райко Жинзифов, Константин Миладинов.
В самият край на възрожденската епоха блясват с пълна сила талантът на Любен Каравелов и геният на Христо Ботев, появяват се първите творби на Иван Вазов. Българската литература окончателно се изравнява със световните стандарти. Появяват се и нови жанрове като белетристиката и драматургията. Някои от тези произведения като " Нещастна фамилия" и " Иванко - убиецът на Асеня" на Васил Друмев, "Изгубена Станка" на Илия Блъсков, " Криворазбраната цивилизация" на Добри Войников запазват непреходно място в националната ни литература.
Дискусия: Български просветители от Македония
В историографията на Република Северна Македония редица представители на българското просветно дело в Македония са представяни като нещо отделно от останалите български книжовници. Всъщност цялото им творчество показва, че те по никакъв начин не се разграничават от останалата част от българските просветители и настояват техният регион да бъде представен достойно и равнопоставено в общобългарското просветно дело. Могат да бъдат посочени десетки имена на такива дейци, които участват активно в българското пробуждане много преди създаването на Българската екзархия, на която се приписва ролята на оръдие на някаква българска пропаганда в Македония. Най-ярки представители на Българското възраждане и просвета в Македония са Неофит Рилски от Банско- автор на първата новобългарска граматика и директор на Априловската гимназия- първото новобългарско училище, основано в Габрово през 1835 г., Йордан Хаджиконстантинов Джинот от Велес- дългогодишен учител във Велес, Прилеп, Тетово и др., автор на редица статии в българския периодичен печат, а също и в изданието на Сръбската академия на науките „Гласник“ с теми от българската политическа и църковна история, етнографски материали и пр., братята Димитър и Константин Миладинови от Струга, издали в Загреб през 1861 г.прочутия си сборник „Български народни песни“ с материали от Македония, но също и от днешната територия на България, главно от Средногорието, Райко Жинзифов от Велес, писател и поет, автор на „Новобългарска сбирка“, „До българската майка“, „Кървава кошуля“ и други поетични и публицистични творби, в които отстоява славянския български характер на родната му Македония в полемика с великогръцките амбиции, Григор Пърличев- прочут поет от Охрид, лауреат на най-високо гръцко отличие за поемата си „Сердарят“, творил предимно на гръцки език, но написал и прочутата си „Автобиография“, в която разкрива ясно българското си народностно самосъзнание, Кузман Шапкарев от Охрид- просветител, публицист и етнограф, автор на Български буквар и Българска читанка, в които се опитва да представи по-пълно македонските говори, които според него са подценени при създаването на учебна литература, а също и съставител на сборника „Български народни умотворения“ и на „Материали за историята на възражданието българщината в Македония от 1854 до 1884 г.“, издадени през 1884 г. в София.