Съдържание на темата:
Славяни и прабългари до образуването на Дунавска България
В хода на Великото преселение на народите (IV-VII в.) на територията на разпадащата се Римска империя възникнали множество варварски държави. Повечето от тях се оформили в териториите на Западната Римска империя, която загинала през 476 г. На територията на Източната Римска империя (Византия) също така проникнали варварски народи, но империята успяла да се справи с повечето от тях и да запази властта си поне над част от своите територии. В нейните балкански провинции последователно нахлуили готи и хуни, а от края на V в. на север от Дунава се появили многобройните славяни от южния клон, наречени славини. През VІ в. те предприели все по-засилващи се набези на територията на империята и първи опити за заселване на юг от Дунава, а от началото на VІІ в. започнала и тяхната колонизация на Балканския полуостров. Още в този период се очертали две основни техни подгрупи- югоизточна (българска) и югозападна (предците на днешните сърби, хървати, словенци и др.). Югозападните славини се заселили в северозападните територии на Балканския полуостров, познати с името Илирик, докато югоизточните български славини заели плътно древните провинции Мизия, Тракия и Македония, а също и значителни части от днешните територии на Гърция, Албания и Румъния. Те се разделяли на множество племена, организирани в “славинии”- автономни племенни княжества, които на практика водели самостоятелен начин на живот, макар и разположени на територии, формално намиращи се под властта на Византия. През целия VII в. славянските племена, заселени в околностите на Солун предприемали опити да овладеят втория по големина византийски град на Балканите. Понякога те действали съвместно с аварите, както например през 616 и 618 г., или пък самостоятелно, когато племената ринхини, сагудати и драгувити, водени от вожда Пребънд (Пребонд) блокирали града за три години (675-678 г.). Славяни участвали и в голямата обсада на Цариград през 626 г., съвместно с авари, прабългари и перси. Столицата на империята обаче устояла на тази обсада. Сред териториите, където славянските племена са на практика напълно независими, се откроявали и земите между Дунав и Стара планина (Долна Мизия) и Добруджа (Малка Скития), където обитавали т. нар. Седем славянски племена или колена, според византийските историци Теофан Изповедник и Патриарх Никифор.
Прабългарите или древните българи се появяват в късноантичните извори още през IV в. Сред първите споменавания е фразата от Римския хронограф от 354 г. „Зиези, от когото произхождат българите“. По-сигурни данни за тях имаме от 480 г., след разпадането на Хунската империя, когато една от техните подгрупи, живееща на границата между Горна Мизия и Панония, в околностите на дн. Белград се сблъскала с остготите, мигирращи към Италия. Тези т.нар. панонски българи са добре документирани в първата половина на VI в., като врагове и съюзници на Византия, а по-късно са завладени от аварите, които създали мощния Аварски хаганат в Панония.
Друга група български племена обитавала земите между Азовско и Каспийско море. През VI в. те са известни на византийските автори и с имената утигури и кутригури, като през 559 г. един техен поход довел до непосредствена заплаха за Цариград (Константинопол) . В първата половина на VII в. тази общност, живееща в Приазовието, била покорена временно от Западнотюркския хаганат (според друго мнение от Аварския хаганат). Около 632 г. един от българските вождове- кан Кубрат успял да отхвърли тази зависимост и създал обширно обединение, познато във византийските извори с името „Старата Велика България“. През 635 г. той бил удостоен от император Ираклий с титлата „патриций“, а според някои сведения приел и християнството, макар и персонално. След смъртта на кан Кубрат Старата Велика България се разпаднала под ударите на хазарите- тюркоезичен народ от Северен Кавказ, който създал свой хаганат в Северното Причерноморие. Петимата синове на кан Кубрат, според данните на византийските автори Теофан и Никифор, потеглили в различни посоки, предвождайки различни части от българската общност. Най-големият син- Баян или Батбаян приел хазарското върховенство, но т.нар. „Черна България“ запазва известна автономия в Хазарския хаганат. Вторият син- Котраг прекосил река Дон, а в следващите десетилетия „котрагите“ мигрират на север и през X в. основават Волжка България. Тази държава приела исляма, а волжките българи се смесили с местните угрофински и тюркски племена. Столицата й Велики Болгар станала важен търговски и политически център чак до началото на XIII в., когато монголите на Чингис хан унищожили волжкобългарската държавност. Според данните на изворите петият Кубратов син се преселили в Италия, в пределите на Равенския екзархат. Част от изследователите го свързват с Алцек- български вожд от Панония, който в средата на VII в. проникнал на територията на Южна Италия и станал васал на Лангобардското кралство. Четвъртият Кубратов син, според Теофан и Никифор, се заселил в Панония под властта на аварите. Той бива отъждествяван с Кубер- български вожд, който, заедно с българи и ромейски пленници, познати с името „сермисиани“ се заселил в териториите между Прилеп, Битоля и Солун около 679 г. Според Чудесата на свети Димитър Солунски, Куберовите българи направили опит за овладяването на Солун, който обаче не успял. Археологически и изворови данни (например данните от старобългарските добавки към Манасиевата хроника от XIV в. ) потвърждават хипотезата за ранно проникване на прабългарски заселници и в Македония. Българите-уногундури, водени от третия син на Кубрат Аспарух се отправили на югозапад и достигнали областта Онгъл –днешна Южна Бесарабия. Така те станали непосредствен съсед на византийската провинция Малка Скития (Добруджа). Именно тази прабългарска група изиграла решаваща роля в създаването на Дунавска България, позната още и като Славянобългарска държава през 681 г.
Тези ранни събития от историята на българската общност са отразени и в паметник познат като Именник на българските владетели. Той е написан на старобългарски (славянски) език и е запазен в късни руски преписи. Представлява списък на ранните български владетели от митичния прародител Авитохол, отъждествяван от някои изследователи с Атила и основател на династията Дуло и завършва с кан Умор от средата на VIII в. В него Кубрат фигурира с името Курт, а Аспарух е посочен като „Исперих“ или „Есперих“. Паметникът обаче съдържа предимно списъка на владетелите, а останалата информация е твърде оскъдна. Въпреки това тя маркира преселението отсам Дунав по времето на Аспарух.
Създаване на Дунавска България - 681 г.
През 678 г. когато Византия успяла да разгроми арабите под стените на Константинопол и да освободи Солун от славянската блокада, византийският император Константин IV Погонат решил да предприеме голяма военна акция срещу Аспаруховите българи, за да осуети евентуалното им единодействие с мизийските славяни и да заздрави византийските позиции по Долния Дунав.
По данни на Теофан и Никифор през лятото на 680 г. огромна византийска армия по суша и море настъпила срещу прабългарските заселища в Ю. Бесарабия. Армията предвождал лично императорът. Прабългарите се оттеглили в укрепения Онгъл, където и били обсадени от ромеите. Внезапното оттегляне на императора в Несебър, обаче предизвикало голяма дезорганизация сред обсадителите. Възползвани от това прабългарите атакували и обърнали в бягство византийската армия, която отстъпила в паническо безредие на юг от Стара планина Аспаруховите отряди достигнали до " Варна, близо до Одесос", а може би дори и до Севeрна Тракия. Антивизантийският съюз със Седемте племена бил подновен и през 681 г. бил сключен и мирен договор с Византия, който се счита за истинско начало на Дунавска България, обхващаща Бесарабия, Мизия и Влахия. Византия трябвало да изплаща на Аспарух и ежегоден данък. Данни за това откриваме в протоколите на VII Вселенски събор от 681 г., където в заседанието от 9 август 681 г. се коментира именно неуспешната война с България.
Съществуват доста спорове около характера на новата държава. Според една от теориите тя била чисто прабългарско творение, продължение на Велика България, а славяните фактически били покорено население. Нейните поддръжници тълкуват известната фраза на Теофан" ypo pakton ontas" като сведение, според което славяните били обикновени данници на Аспарух. Повечето автори тълкуват тази фраза като "намиращи се под договор/пакт/" и приемат, че новата държава била доброволна федерация между Аспаруховата България в Онгъла и Добруджа и съседните Славинии от Мизия и Влахия, които изцяло запазвали вътрешната си автономия, но признавали върховната обща власт на кан Аспарух (оттам и названието Славянобългарска държава в част от историографията) Тази федерация гарантирала сигурност срещу могъщите съседи - Византия, Аварския и Хазарския хаганат. Все пак сигурно е, че доминиращ елемент били прабългарите- най-силният елемент във федерацията. Този федеративен характер на държавата вероятно се запазил чак до 9 в., когато кановете Крум и Омуртаг предприели реформи за изграждане на централизирана унитарна Българска държава. Столица на Дунавска България бил гр. Плиска. На юг и югоизток новата държава граничела с Черно море и Стара планина. Тази граница, в съседство с византийските теми Македония и Тракия била охранявана съвместно от прабългарите и славянското племе севери. На север и северозапад Дунавска България граничела по Тимок и Карпатите с Аварския хаганат, а на североизток Днепър или Днестър я отделял от Хазарския хаганат. В Мизия, Влахия и Добруджа били изградени отбранителни линии (Аспарухов вал, Новакова бразда и др. ), които имали за цел да защитават от нападения от север- североизток. Прабългарското население обитавало главно Онгъла, Добруджа и Лудогорието, докато славяните, които били и по-многобройният елемент в населението на държавата живеели по цялата и територия. Сред тях живеели и остатъци от старото предславянско балканско население, което по начало в земите на север от Стара пл. било твърде малобройно.
Както бе отбелязано по-горе приблизително по същото време /679 или 686 г./ друга прабългарска група, водена от Кубер напуснала Панония и се установила в Битолското поле. Какви са били връзките на Аспарухова и Куберова България не е известно, но е възможно и единодействие между тях в самия край на 7 в., насочено срещу Византия. Във всеки случай е известен опитът на Кубер и неговият агент Мавър да овладеят с хитрост Солун, който обаче завършил с неуспех. Данни за това се съдържат в Чудесата на Свети Димитър Солунски- византийски ранносредновековен извор.
През 688 г. император Юстиниан II предприел голям поход срещу българите и успял да ги разбие. Успоредно с това били атакувани и Славиниите в Южна Македония, а нова голяма група беломорски славяни били изселени в Мала Азия. През 689 г. ромеите на свой ред били разбити от български отряди, които им устроили засада в Беломорието. Съществува мнение, че именно тази акция била проведена съвместно от Кубер и Аспарух, с подкрепата на Славиниите.
Според Българския апокрифен летопис от 11 в. Аспарух (Испор цар) загинал на североизточната граница, на р. Днепър в бой с “измаилтяните”/ вер. хазарите/. Това е станало около 701 г. Българският археолог Станчо Ваклинов, твърди че Аспарух е бил погребан край украинското селище Вознесенка на р. Днепър, където е открито голямо прабългарско съкровище.
Аспарух бил наследен от сина си Тервел (около 701- около 718 г.). Възкачването му на престола съвпаднало с граждански размирици във Византия. Император Юстиниан II бил детрониран и заточен в колонията Херсонес. През 704 г. обаче той успял да избяга и се добрал до Плиска, където спечелил на своя страна кан Тервел.През 705 г. с помощта на българския кан, Юстиниан II възстановил властта си в Константинопол. Тервел бил обявен за кесар, титла, заемаща второ място след императорската във византийската йерархия. България получила и стратегическата област Загоре в Североизт. Тракия. Въз основа на този факт, а също и на някои средновековни извори от западен произход съществува и версията, че кан Тервел е приел християнството. Действително в Късното средновековие с католическо посредничество се появява даже култ към свети цар Тривелий, но данните не позволяват да се приеме категорично мнение по този въпрос.
През 708 г. Юстиниан II нарушил мира и се опитал да си възвърне Загоре. Той потеглил с огромен флот към Анхиало (дн.Поморие), но бил разбит от Тервел край града и мирът бил възстановен. За тези събития разказва надпис на гръцки език на кан Тервел, разположен до Мадарския конник- прочуто скално изображение на владетел на кон, който пробожда лъв с копието си. Това изображение се намира край селището Мадара в дн. Североизточна България и е предмет на множество теории в историографията.
През 711 г. в Константинопол избухнал нов бунт срещу императора. Той бил принуден да бяга в Мала Азия и отново поискал помощ от Тервел, но получил този път само 3000 бойци. Впоследствие Юстиниан II бил убит, но новият император Филипик Вардан разрешил на българския отряд безпрепятствено да се завърне в родината си. Въпреки това още през 712 г. Тервел нахлул в Тракия и я опустошил. Мирът бил възстановен през 716 г., когато император Теодосий III (715-717 г.) сключил нов мирен договор с България. Той потвърждавал изплащането на годишен трибут, определял границите в Тракия (по окопа Еркесия) и регулирал въпросите с пленниците и граничните славянски племена. Сключен бил и първият ни известен търговски договор между България и Византия.
През 717 г., когато арабите отново обсадили Константинопол, Теодосий III бил детрониран. Новият император Лъв III Сириец (Исавър), се обърнал за помощ към Тервел, който изпратил значителна военна сила в помощ на ромеите. С обединени сили българи и ромеи разбили през 718 г. арабите край Константинопол и предотвратили арабско-мюсюлманска инвазия през Балканите в сърцето на Европа. На запад арабската инвазия била прекратена от франките (732 г.) и европейските владения на исляма се ограничили само в Испания и малка част от Южна Галия.
Периодът след смъртта на Тервел е слабо известен и се основава само на различни тълкувания на Именника и на един не добре запазен надпис на гръцки език в близост до Мадарския конник, който съдържа името „архонт Крумесис“. След управлението на Севар от рода Дуло и Кормисош от рода Вокил (Крумесис или Кормесий от други извори ), за които черпим сведения главно от Именника и чиято хронология си остава спорна, младата Българска държава навлязла в период на опасна политическа криза, данните за която са също твърде оскъдни.
Политическата криза от средата на VIII в.
След управлението на Кормисош, за когото не се знае на практика почти нищо, България навлязла в период на политическа криза, причините за която са дискусионни. Според една от тезите тя била породена от етнически конфликт между прабългарите и славяните. Друга версия свързва кризата с края на древната династия Дуло и борбите за власт между други прабългарски аристократични родове като Вокил (Укил) и Угаин.
По това време във Византия на власт е енергичният император Константин V Копроним/ 741-775 г./. През 756 г. той сключва мир с арабите и обръща вниманието си към Балканите. Още при хан Винех /754-760 г./ България не само, че не получава данък, но и търпи тежко поражение от ромеите и загубва Загоре. Походите на Константин V продължили и при кан Телец /760-763/, който бил разбит от ромеите край Анхиало и загинал в сражението. Кановете Сабин /763-765/, Умор/765/, Токту/765-766/ и Паган / 766-768/ се задържали много кратко на българския престол. През 768 г. кан станал Телериг / 768-777 г./ при когото било положено началото на процес на възстановяване на политическата стабилност в България. Той успял по много изкусен начин да обезвреди византийските агенти в Плиска, като извлякъл информацията за тях от самия император. Самият Константин умрял внезапно в разгара на поредния си поход срещу България. Новият император Лъв IV Хазарски обърнал поглед към източните граници на Византия, където отново настъпвали арабите. Самият Телериг бил принуден по-късно да избяга във Византия / 777 г./, където доживял дните си като византийски патриций. Приемникът му Кардам /777-803 г./ обаче продължил процесите на вътрешна стабилизация. Възобновени били и набезите във византийските теми Македония и Тракия, а през 792 г. Кардам нанесъл значително поражение на ромеите при Маркели/ дн. Карнобат/ и принудил империята отново временно да изплаща годишен трибут на България.
България през първата половина на IX в.
През 803 г. на власт в България дошъл кан Крум /803-814 г./. Възможно е той да е основал и нова династия, която управлява България поне до края на 10 в. Първоначално отношенията с Византия били добри и вниманието на новия български владетел било насочено към Централна Европа, където настъпили значителни промени. Франкският владетел Карл Велики обединил под властта си голяма част от Западна и Централна Европа и през 800 г. бил коронясан от папа Лъв III за римски император. Този акт символично възстановявал Западната Римска империя. Той бил посрещнат много от Източната Римска империя, чиито владетели от 476 г.се смятали за единствени легитимни приемници на древноримските политически традиции. Към 803 г. франките разгромили окончателно Аварския хаганат. Владенията му били поделени между Франкската империя и България, като границата между тях минавала по Средния Дунав и р. Тиса / в днешна Унгария и Югославия/. Към Българската държава били присъединени територии, населени със славяни, прабългари и авари. На север от Дунава се образувала обширна провинция, обхващаща земите на днешна Румъния, Бесарабия, части от Унгария и Украйна. Тази провинция била известна през 9 в. на византийските автори като Отвъддунавска България. Българската държава се превърнала във важен политически фактор не само на Балканите, но и в Средна Европа, като играела балансираща роля между Франкската империя и Византия.
През 805 /807/г. в Пелопонес избухнало славянско въстание, свързано с опитите на император Никифор I Геник да възстанови изцяло властта на Византия в тази област. Той разбирал добре, че могъщата Българска държава представлява обединителен център за югоизточните славяни, които населявали значителна част от балканските имперски владения. Още през 807 г. мирът между България и Византия бил нарушен от ромеите. През 809 г. хан Крум предприел контраудар и овладял Сердика, с което били създадени отлични предпоставки за българско проникване в Струмската област и Македония. Поради размириците в Мала Азия, Никифор I успял да организира нов поход едва през 811 г. Походът обаче бил грандиозен и Крум незабавно предложил споразумение. Ромеите безпрепятствено преминали Стара планина и след тридневни боеве завзели и опожарили Плиска. Новите мирни предложения на Крум били отхвърлени, като Никифор I ясно показал, че има намерение да възстанови византийската власт между Стара планина и Дунав. Хан Крум обаче успял да реорганизира армията си. През юли 811 г. ромеите потеглили обратно към Тракия, но през нощта на 25 срещу 26 юли 811 г. били изненадани от българска засада в старопланинския Върбишки проход и напълно разгромени.Самият Никифор I загинал, а синът му Ставракий бил тежко ранен и умрял от раните си в Константинопол. Византийският престол бил зает от Михаил I Рангаве /811-813/. Но и той не бил в състояние да спре българското настъпление в Тракия. Войските на Крум завзели Дебелт и Несебър, където била пленена византийска бойна техника, включително и 36 сифона с прочутия гръцки огън. През юни 813 г. Крум отново нахлул в Тракия и разбил ромеите при Версиникия при Одрин. Михаил I бил детрониран от Лъв V Арменец малко преди българските войски да се появят пред стените на Константинопол. Хан Крум влязъл в преговори с новия император. След коварен опит да бъде убит по време на лична среща с византийския владетел, Крум прекратил преговорите и опустошил Тракия. В български ръце паднали редица крепости, сред които Одрин, Регион и др. Само от Одрин в Отвъддунавска България били изселени 10 000 ромеи. Между тях бил и бъдещият император Василий I Македонец. През зимата на 814 г. Крум предприел подготовка за нов щурм на Константинопол. Внезапната му смърт на 13 април 814 г. обаче осуетила тези планове.
Управлението на Крум поставило България в нова ситуация. Тя се превърнала в могъща държава, оказваща значително влияние върху европейския политически живот. Така например Византия признала императорската титла на Карл Велики едва през 812 г. след поражението във Върбишкия проход.
Историческата традиция приписва на хан Крум съставянето на първите писани закони / т. нар. Крумово законодателство/. Оскъдни данни за тях се съдържат във византийската енциклопедия " Свидас" от 10 в. От нея научаваме, че в българското общество в началото на 9 в. се засилват процесите на социално разслоение и на формиране на раннофеодална обществена структура. Законите гарантирали частната собственост и предвиждали сурови мерки за нарушителите. Научаваме за наказания срещу крадци, просяци и скитници т. е. за безимотни слоеве от населението. Налице е и процес на разрушаване на старите родови порядки и попадане на значителна група обеднели общинници в зависимост от замогналата се прабългарска и славянска аристокрация. Законите били общовалидни на цялото население и заличавали разликите между обичайното право / неписани правни норми/ на прабългарите и славяните и правната практика, разпространена сред завареното християнско население. Териториалното разширение при Крум довело до включването на нови значителни маси славяни в българските граници.
Това правело все по-проблематично политическото доминиране на държавата от прабългарския елемент. При Крум били разширени позициите на славянските князе в централното управление. Така например важна роля в българската дипломация играел славянинът Драгомир. Териториалното придобивки в Тракия създали необходимостта от въвеждането на българска администрация и в тези райони. Данни за това се съдържат в Хамбарлийския надпис на хан Крум. Местното ромейско население получило правото да бъде управлявано съвместно от български управител и подчинен на него ромейски изборен стратег. Като цяло новите земи били организирани про древен тюркски обичай, разделени на три военни зони, насочени срещу Византия- ляво крило, център и дясно крило, които напомняли начина на подреждане на прабългарската конница в сражение.
След смъртта на Крум настъпил кратък период на политическа нестабилност в България. Тя била предизвикана от бързата смяна на двама владетели- Дукум и Диценг, управлявали по няколко месеца и внезапното поражение, което българите понесли от ромеите през есента на 814 г. в Източна Тракия. През 815 г. на българския престол е вече Омуртаг /815-831/, който сключил тридесетгодишен мир с Византия / подробни данни за това се съдържал в Сюлейманкьойския надпис на хан Омуртаг/. Фиксирана била границата между България и Византия в Изт. Тракия и Изт. Родопи, основно по окопа Еркесия и били разменени ромейски пленници срещу славяни, изселващи се от византийска на българска територия. Мирът с Византия бил много необходим, защото на северозападните български граници надвиснала опасност от франките. Отношенията с Византия запазили мирния си характер през цялото управление на Омуртаг. През 820 г., когато срещу новия император Михаил II избухнало мощно въстание в Мала Азия и Тракия, водено от военачалника Тома Славянина, императорът се обърнал за помощ към Омуртаг. През 821 г. Тома Славянина блокирал по суша и море Константинопол и поставил в критично положение Михаил II. През 823 г. Омуртаг нахлул с войските си в Тракия и разбил въстаниците при Ираклия. Скоро Тома Славянинът бил напълно разгромен и екзекутиран. Макар и да не е изяснен напълно мотивът на тази акция на Омуртаг, тя показва нагледно благосклонното му отношение към византийския император. През 829 г. договорът бил подновен и с новия император Теофил.
Не така мирно се развили отношенията със североизточните и северозападните съседи на България. В периода до 824 г. българската армия била ангажирана с военни действия на североизток по река Днепър срещу унгарците или хазарите. Данни за това откриваме във възпоминателен надпис за копан Окорсис, който се удавил в р. Днестър по време на тази акция.
Друг сериозен проблем възникнал в зоната на Средния Дунав. Стремежът на Омуртаг да ограничи и ликвидира автономията на Славиниите и дуалистичния федеративен характер на държавата, довел до засилването на сепаратизма сред северозападните славянски племена- тимочани, браничевци и абодрити. През 822 г. те официално се обявили за поданици на франкския император Людовик Благочестиви. Между 824-827 г. Омуртаг водил безуспешни преговори с франките относно тези славянски племена. Между 827 и 829 г. българите опустошили спорните земи по Дунав и Тиса, като използвали и флот. Българската власт в Средното Подунавие била възстановена.
Интензивна била и вътрешнополитическата дейност на Омуртаг. Довършена била административната реформа, започната от Крум, която имала за цел да превърне България в централизирана раннофеодална държава с административно деление на териториална, а не племенна основа. Около Плиска била обособена обширна Вътрешна област, пряко управлявана от хана и висшите сановници - кавхан, ичиргу-боил и т. нар. вътрешни боили /боляри/. Останалата част от държавата била разделена на административни области, наречени с византийския термин комитати. Те били оглавени от комити /управители, назначени от централната власт/ и от така наречените външни боили. С тази реформа било ликвидирано федеративното устройство на Славянобългарската държава и тя се превърнала в централизирана унитарна държава. В надписите от времето на Омуртаг (Чаталарски, Търновски) откриваме и пълната титла на българския владетел, предадена с гръцки букви „канасюбиги“, оттам краткото „кан“, което измества старото и по-неточно хан.
Омуртаг продължил политиката за разширяване на участието на славянските князе в управлението, макар че сурово подтискал всички сепаратистки прояви. Политиката му спрямо славяните била напълно лоялна, но християните в България станали обект на целенасочени гонения. Броят им очевидно нараствал и Омуртаг виждал в тяхно лице симпатизанти на християнска Византия. Различни византийски автори (Теофилакт Охридски, Теодор Студит и др.) свидетелстват за организирани антихристиянски гонения по времето на Омуртаг.
Характерен елемент от вътрешната политика на този владетел било мащабното строителство на дворци и укрепени аули. Големи строежи били предприети в Плиска, пострадала тежко в пожара от 811 г. Изградени били стени, обграждащи Вътрешния град, дворцов комплекс с храм на Тангра и пр. Чаталарският надпис на хан Омуртаг разказва за строеж на крепост с мост на р. Тича /Камчия/. Това е вероятно основаването на Преслав. Прочутият Търновски надпис на Омуртаг, запазен в църквата " Св.40 мъченици" разказва за укрепен аул на Дунава и за възпоминателна могила по средата на разстоянието между този аул и Плиска.
След смъртта на Омуртаг /831/ на власт дошъл най-малкият му син Маламир /831-836/. Средният му син Звиница умрял още приживе на Омуртаг, а първородният Енравота / Воин/ приел християнството и бил екзекутиран по нареждане на Маламир и регента кавхан Исбул. Антихристиянските действия били продължени. През 832 г. бил подновен мирът с франките. Но според един лошо запазен надпис, избухнал нов военен конфликт с Византия. В крайна сметка България получила Пловдив и областта му. След смъртта на Маламир властта поел племенникът му Пресиан /Персиан/, син на Звиница /836-852 г. /. Враждебните действия срещу Византия били подновени. През 837 г. избухнало въстание на славянското племе смоляни в Западните Родопи. Пресиановият надпис от град Филипи в Егейска Македония разказва за български поход в Беломорието, чиято цел обаче е не много ясна. Във всеки случай между Византия и България избухнал конфликт, в резултат на който българските войски завзели Косово и голяма част от Македония и Беломорието, където живеели компактни маси от български славяни. Ромеите постигнали известен реванш през 838 г., когато техни кораби проникнали до Отвъддунавска България и освободили намиращите се там ромейски пленници. Между 839-842 г. хан Пресиан водил война със сръбските племена, обединени от жупан Властимир, които били верни съюзници на Византия. В тази война Пресиан претърпял тежко поражение и това позволило на ромеите около 845 г. да възстановят властта си в Беломорието. Косово, Македония и Родопите обаче останали трайно в български ръце. Броят на християнското и славянското население в България се увеличил значително, а гоненията срещу християните били прекратени.
Така при Крум, Омуртаг, Маламир и Пресиан България се превърнала в обширна и мощна държава, балансираща на Балканите и Средна Европа между Византия и Франкската империя, която през 843 г. се разпаднала на три части и непосредствен на България в Панония станало Източнофранкското / Немското/ кралство.
Дискусия: Произход на славяните и прабългарите
В създаването на Дунавска България участват основно две етнически групи: славяни от югоизточната (българска) група и прабългари или древни българи. Славяните са общност от индоевропейски произход, чиято прародина е вероятно в днешна Източна Полша и Беларус. Вследствие на Великото преселение на народите тази общност мигрира на огромни пространства в Източна Европа и се разпада на три клона- източни (дн. руси, белоруси и украинци), западни (поляци, чехи, словаци и др.), южни (словенци, сърби, хървати, българи, черногорци и др.). Южните славяни, познати във византийските извори като „славини“ формират две подгрупи: югозападна (словенци, сърби, хървати, босненци и черногорци) и югоизточна –съвременните българи и македонци. Втората група наричаме и „българска“, защото от нейните диалекти възниква старобългарският език, от който води началото и съвременният български език. В съвременната лингвистика част от учените смятат македонците за отделен етнос, а диалектите, говорени на територията на Македония за отделен южнославянски език, поради което и групата е наричана „българо-македонска“. В българскат историография и езикознание се приема гледището за единството на диалектите в Мизия, Тракия и Македония в рамките на българския език.
Прабългарите или древните българи са важен компонент при изграждането на Дунавска България. Съществуват спорове около техния произход, като една от теориите ги свързва с народите от алтайското езиково семейство—турци, татари, чуваши и др. Според друга, по-популярна теория, те са били част от иранската група на индоевропейското езиково семейство, свързани със северокавказките сармати. Тази теория намира потвърждение в данни от археологията и генетиката. За жалост езиковите останки от прабългарския език не дават възможност за неговата реконструкция.
Съвременните българи, макар и да носят името на този неславянски народ, са част от славянската общност. Българският език е славянски, а България е страната, в която се оформя славяно-византийската цивилизация и се появява кирилицата- втората славянска азбука. Името“ българи“ се появява във византийските извори през IV-V в., а етнонимът „татари“ се появява в Европа едва през XIII в. в контекста на монголското нашествие, което унищожава Волжка България и нанася тежък удар върху развитието на Второто българско царство на Балканите.